Алхимия

Алхимия, производно от арабски ал-кимия, втората съставна част възхожда към египетския корен ким - „черен". Следователно алхимия означава „черно изкуство". Може би наименованието се дължи и на това, че черното олово било важно изходно вещество в алхимически опити. Всички извори говорят за това, че началото на алхимията е в Египет и Месопотамия. Практически знания по химия египтяните развили например при приготвянето на бои и парфюми, които били необходими за култа. Поради голямото търсене на благородни метали и минерали били изобретени методи, с които малоценни вещества се изменяли външно така, че измамно да приличат на тях. В египетски папируси от III в. се изброяват неколкостотин рецепти за облагородяване, съответно фалшифициране на метали. На стените на храма на горноегипетския град Едфу са гравирани множество рецепти за приготвяне на парфюм, от което може да се направи изводът, че в части от храма трябва да е имало лаборатории. Тъй като методите за приготвяне представлявали религиозно знание, егип. жреци ги пазели в тайна и ги предавали само на отбран кръг. В папирусите, които били слагани заедно с умрелите, за да бъдат използвани от тях в отвъдния свят, вече се срещат тайни названия, алегории, молитви и заклинания на богове.

По своя произход алхимията е не само практическо изкуство за облагородяване на метали и приготвяне на бои, а има и религиозно-мирогледни компоненти. Двата аспекта, практическият и езотерическият, се проявяват с различна сила в историята на алхимията и у отделните народи, съответно култури. Изходната точка на алхимията, разглеждана исторически, трябва да се търси в елинистическа Александрия (I в. пр. Хр.), където високото ниво на практически химически умения се среща с гръцката философия и източни религии. Първото писмено свидетелство от това време, което вече разглежда превръщането на металите, е погрешно приписваното на Демокрит съчинение физика ет мистика. Божествен родоначалник на тази наука е египетският бог Тот, съответно в неговата елинистическа форма Хермес Трисмегист, под чиято закрила се намират тайните науки. По-късната алхимия търси началата си и у Моисей, съответно у легендарната Мария Юдейката. Решаващо въздействие върху по-нататъшното развитие на алхимията оказва срещата й с философско-религиозните течения на гностиката, херметизма и неоплатонизма, които създават облика на алхимията. Гностиката изхожда от допускането, че човекът има божествено ядро, което е замърсено от веществената обвивка, материята, и се стреми към освобождение. Човекът е в известна степен бог, който може да спаси себе си. Най-важният стремеж на средновековната алхимия - преображението на човека, неговото облагородяване, - е гностически по произход. Множеството находки на гностически оригинални текстове, които не са създадени от християнски писатели (Наг Хамади), показват, че алхимията е вид гностически спасителен път, който продължава да съществува в една непрекъсната традиция чак до Новото време. Успоредно с гностиката влияние за оформянето на алхимията оказва херметизмът. Това течение се основава на съчинения (Корпус херметикум), които трябва да са били вдъхновени от Хермес Трисмегист (Хермес Трижвеличайши). Те съдържат окултни мъдрости от астрологията, магията, мистиката и др. На тези съчинения, някои от които възхождат към I в. пр. Хр., алхимията дължи тясната си връзка с астрологията, магията и тайната символика. Преди всичко на хер- метизма се приписва Табула смарагдина, в която в тезисен вид са обобщени всички знания на алхимията. Тя се смята за основния текст на езотеричната алхимия. В достигналата до нас форма това съчинение възхожда към едно арабско издание от XII в., което, от своя страна- ,черпи от гръко-александрийски източници от първите векове сл. Хр. Най-важен представител на тази гръцка алхимия е Зосим от Панопол (III/IV в.), който описва алхимическата идея за вътрешното облагородяване в едно видение - как тялото, освободено от плътта, се превръща в дух и постепенно се съединява с душата на Бога. Следващите гръцки алхимици се занимават главно с теоретичното оформяне на алхимически процеси. Алхимията, която става твърде стерилна в практическия си аспект, получава нови импулси след завладяването на Египет от арабите (VIII в.). Те се интересуват най-вече от полезната страна на алхимията и внасят подобрения в лабораторната техника, като напр. доразвиват метода на дестилацията, откривайки аламбика (дестилационен шлем, предшественик на ретортата). Тази нова техника се използва и за приготвянето на етерични масла. Теоретичните знания на арабите по алхимия са запазени в един корпус от текстове, който възхожда към Джабир ибн Хайян (латински: „даващият"). Той изглежда е живял през VIII в. и е бил привърженик на мистична исл. секта. Пътят на алхимията към Европа минава през Испания. Интересът към алхимията обаче се събужда и по време на кръстоносните походи, когато Западна Европа се запознава с голям брой източни ароматични вещества, за чието приготвяне са необходими алхимически познания. Средновековната алхимия може да се раздели на три фази. I фаза (1200-1300): алхимията е занаятчийска дейност, чиято полезност се доказва в металните боядисвания, които се представят като преобразуване на метали (трансмутация). Теоретичният аспект на преобразуването на металите се разглежда в произведението Минералогия, което погрешно се приписва на Алберт Велики. II фаза (1300-1600): броят на алхимиците се увеличава значително. Най-изтъкнати сред тях са Валентин в Германия и Нортън в Англия. В теоретическата и практическата работа алхимиците се занимават със създаването на философския камък (Лапис филозофорум), с чиято помощ се надяват да получат особено желаното от владетелите злато. Стремежът към универсална медицина, която не само лекува всички болести, но и дава вечен живот, тясно свързва алхимията с медицината. Най-изтъкнат представител на това направление е Парацелз. Характерно за последния период на тази фаза е пренатоварването на алхимията с християнска символика. Цялото християнско учение се тълкува в духа на алхимията или се използва като символи за алхимическите явления и методи. Дори се стига дотам, че философският камък се идентифицира със самия Христос, който със своята смърт е спасил и променил света.

С научната революция през XVII в. практическата и теоретическо-спекулативната алхимия окончателно се разделят. Преди всичко голд- и розенкройцерите са тези, които в своите кръжоци продължават да развиват езотеричната форма на алхимията. Преведеният на латински от Фичино (1433-1499) Корпус херметикум, който оказва трайно въздействие върху алхимията в нейната начална фаза, съдържа модели на алтернативно мислене, с чиято помощ християнско-схоластична натурфилософия бива преодоляна. След това рационализмът и екс- периментализмът постепенно се освобождават от окултните елементи в тези модели на мислене. В средата на XIX в. алхимията преживява кратък разцвет в медицината, когато лекари като Радемахер и Лац, придържайки се към Парацелзовата традиция, търсят универсалното лекарство. Die AIchemie (1869, новогерм. 1990) на Лац е едно от последните големи произведения на спекулативната алхимия, което съдържа задълбочено тълкуване на Табула смарагдина. Към последните прочути практикуващи алхимици се числи французинът Жулиен Шампан (1877-1932), който е по-известен под името фулканели. В Германия през 20-те години Франц Таузенд (1885-1934) твърди, че може да прави злато. Своята теория той развива в излязлата в 1922 книга 180 елемента, тяхното атомно тегло и разпределение в хармонично-периодичната система. Твърди се, че под строг надзор той успял да създаде един грам злато в бавар. монетен двор. Той обаче бива осъден за измама и уж убит след освобождаването му заради контактите му с националсоциалистически величия. Алхимията бива преоткрита от Юнг, който доказва в много книги, че алхимията е предтеча на съвременната психология. Според него алхимията с нейните символи и процеси е само проекция на архетиповете и колективното подсъзнание върху материята. Създаването на философския камък в действителност е само процесът на индивидуация, чрез който човек се превръща в себе си.