Бенанданти

Бенанданти, от италиански: „благополучните". При изследването на архиви от процеси срещу вещици Карло Гинзбург открива култ към мъртвите, прикрит като култ към полето или вегетацията, който е съществувал през периода между 1550 и 1650. При повърхностно разглеждане той бива тълкуван като остатък от древен култ на вещиците (Мъри). Най-напред на Гинзбург му прави впечатление бездната между въпросите на инквизиторите и изказванията на вещерите и вещиците, които напълно противоречат на обичайните стереотипи. Тези вещици съобщават: Да, бенандантите, които са дошли на бял свят с плацента, трябва да излязат „наум" четири пъти през нощта, за да се бият, въоръжени с клони от морач, с вещици и вещери (от италиански: стрегони), които пък от своя страна са въоръжени със стъбла от просо. При тези нощни битки на карта се залагало плодородието на нивите. Изходът от битката решавал благополучието на общността. Своите резултати той обобщава в книгата I Benanadanti (нем. 1982). При по-нататъшните си проучвания Гинзбург открива подобни вярвания в цялото евразийско пространство. Характерна тук е способността за трансов унес, по време на който се предприема пътуване в страната на умрелите, където се води битката за плодородието на нивите. В народите на Източна Европа бенандантите се наричали кресники (Истрия), негроманат (Босна), здухач (Херцеговина), татлос (Унгария) и буркузеуте (Кавказ).