Неоплатонизъм

Неоплатонизъм, направление във философията, което доразвива ученията на Платон, като приема източни и християнски идеи. Основните представители на това учение, които се стремят да предложат един вид заместител на религията, са Плотин (204-269), Порфирий (232-301) и Ямблих (283-330). Основа на неоплатонизма е учението за еманацията, според което светът е произлязъл от изливане от едното (Бог) в един постепенен порядък. Човекът, чиято душа има „божествена искра", трябва да се опита да се върне от сетивния свят в свръхсетивния свят, за да слее отново своята божествена душа с Бог. Пътят към тази цел минава през нравственото усъвършенстване и освобождението на душата от тялото. Неоплатонизма, който е оказал трайно влияние върху западноевропейската философия, е изиграл след преоткриването си през XV в. (Фичино) важна роля в езотериката, особено поради своите общи с източните мъдри учения черти (Мистика, Дионисий Ареопагит).