Приказката за лошата дума и за опасната рана

В една гора живеела в пещера една мечка със своите мечета. Едно от мечетата паднало в дълбока дупка и неговото скимтене чул само минаващ наблизо дървар, който оставил работата си и сам слязал в дупката, за да го спаси. Мечката се оказала наблизо, видяла какво направил човека и му била много благодарна. Сгълчала палавото си меченце, благодарила на дърваря и за да му бъде и тя от полза, помогнала му да натовари отсечените дървета в колата. Така се сприятелили, че постоянно се търсели из гората и прекарвали заедно почти всеки ден.
Но един ден на тръгване от гората, дърварят и казал:
- Бабо Мецо, всичко ти е хубаво, но много ти мирише в пещерата.
Мечката била като попарена. Тя изведнъж изръмжала страшно и скочила към него.
Удари ме с брадвата и то много силно, иначе аз ще го направя!
Дърварят не знаел какво да направи, но от страх наистина я ударил с всичка сила, текнала кръв, а мечката само се обърнала и изчезнала в гората. Не се обърнала нито един път, въпреки, че той викал след нея и се молел да му позволи да и помогне.
Изминали дълги дни, а после месеци. Пещерата била празна, а дърварят обикалял по цял ден из гората, но не срещал своя приятел. Честно казано, било му много тегаво, защото усещал вина за удара си, притеснявал се, че вероятно мечката някъде страда от раните си или може би дори е починала.
След много, много време, един ден случайно мечката се появила пред него. Срещата била изненадваща и за двамата, но те се познали, прегърнали, разговорили.
На тръгване, човекът не се сдържал и попитал:
Бабо Мецо, не виждам раната, която тогава ме накара да ти направя. Какво стана точно тогава? Ударът беше много силен, а сега дори и следа нямаш.
Мечката въздъхнала:
—Приятелю, виж, старите рани заздравяват, но лошите думи не се забравят никога.

Познавате и сякаш десетки пъти сте чували тази стара приказка. Но успяхте ли да разберете поуките и?
Всеки от нас е бил и в ролята на дърваря и в ролята на мечката, ежедневно ние нанасяме удари и понасяме такива. Някои рани заздравяват, други не. Дали можем да се научим да не удряме другите, за да не удрят и самите нас? Или напротив, трябва да сме най-силните, за да не ни удари никой, а ние безнаказано да властваме над всички. Добра идея, но няма ли да сме тогава малко самотни?