Травми на Шеста чакра

Само заради ясната сила на интелекта говорим за визуализацията като нещо отделно от останалия опит. Наистина нашият зрителен процес е пряко свързан с онова, което чувстваме, мислим и изразяваме. Виждането на нещо извън ъгъла на окото ни ще ни накара да скочим или да поемем дъх. Съблазняващите образи могат да стимулират сексуална възбуда. Образите на насилие биха могли да ни накарат да се чувстваме отвратени или уплашени.

Ако зрителната памет е така свързана с нашия телесен опит, то следва, че злоупотребите спрямо коя да е шестата чакра. Тя е библиотеката, където складираме образите, които са свързани с опита. Ако е пълна с отрицателни опитности, тогава ние несъзнателно може да цензурираме части от библиотеката.

Ако чувствата, свързани с даден образ или спомен, са неприятни, има два пътя да избегнем тези чувства: можем или да потиснем спомена, или да се разграничим от него. В потискането затваряме своите способности за възприемане и поставяме наочници върху зрителното си пространство. В разграничението налагаме забрана върху способността си да влагаме смисъл в образите, които виждаме - лишаваме ги от техния смисъл и стойност, като нашите несъзнавани реакции продължават да бъдат откъснати от всякакво съзнателно разбиране.

Бащата на Сандра непрекъснато биел майка й, а самата Сандра често била заплашвана словесно. Обстоятелството, че била свидетелка на насилието, било достатъчно, за да я убеди да постъпва безупречно, за да няма неприятности Но тъй като била свидетелка на ударите, нейното тяло изпитвало страх и безпомощност. Не можела да разчита на баща си в неговия бяс, нито пък можела да разчита на майка си, ще я защити, ако възникне нужда, защото майка й очевидно не можела да защити сама себе си. Сандра зависела от тях за издръжката си и това създавало непоносимо противоречие. Тъй като този вид страх енергизира тялото за действие, но не съществувало допустимо действие, което можела да предприеме, Сандра можела да запази психичното си равновесие само като се преструва, че не вижда. Тя потискала спомена. Вместо това си спомняла за баща си като любящ и мил. Като възрастна, когато съпругът й започнал да проявява насилие към нейната дъщеря тийнейджърка, тя не успява да предприеме действие. Когато по-късно един съсед съобщи за насилието, Сандра останала озадачена и отбранителна, настойчиво доказвайки в защита на съпруга си, че той е добър човек и обича дъщеря си. Макар че може действително да е имало елементи на обич, тя не можела да види реалността пред себе си. Не можела да отдели обичта от насилието и вместо това вижда и защитава своята илюзия.

Погребан в душата на Сандра, споменът за нейния баща е твърде активен. Безпокояли я сънища за това как е преследвана от тъмни фигури и тялото й било свито и дребно, а гласът плах. Веждите й били набраздени около шестата чакра и носела дебели очила от началото на гимназията. В повечето отношения била идеалната майка, правеща всичко, което може, за своята дъщеря. Но тя е затворила част от своята психика, което й пречи да вижда ясно и да разпознае един важен модел, отнасящ се до здравето на дъщеря й.

Потискайки спомените, ние затваряме своята шеста чакра, като я правим недостатъчна. При разграничението от спомените загубваме основата си и шестата чакра става прекомерна - бомбардирана от образи, които объркват психиката, но никога не постигат разбиране.

Една среда с всекидневни сцени на страдание ни кара да затваряме шестата си чакра и можем дори да намалим способността си да виждаме с физическите си очи. Ако един човек носи очила от детска възраст, може да си заслужава да се изследва какво е ставало в семейството, когато проблемите със зрението са се развили за първи път. Какво е имало, което той не е искал да вижда? Какво е било противоречието? Коя е била илюзията, която го е отнесла, и коя би могла да бъде лежащата в основата й истина?

Освен това има периоди, когато на едно дете се казва, че не е видяло онова, което то мисли, че е видяло. „Татко не лежи пиян на кушетката, той е просто уморен." „Мама не е разстроена от теб, тя просто има лош ден." „Ние сме много щастливо семейство и всички много се обичаме един друг." Този вид илюзии се утвърждават словесно или се разиграват от семейството в неговата всекидневна драма. Тъй като за малкото дете е така трудно да живее с противоречие, за него е по-лесно да отрече собственото си възприятие.

В процеса на лечението Джон Брадшоу говори за „движение от илюзията за сигурност към сигурността на илюзията". Погрешното запомняне на нашето минало като сигурно и защитено би могло да е илюзия за сигурност. Когато реално и с точност погледнем назад към събитията, често виждаме, че с най-голяма сигурност това е било илюзия. В този момент настъпва едно събуждане на яснота, което ни позволява да видим много неща от своя живот в нова перспектива.

Децата са по природа чувствителни. При липсата на пряко знание те разчитат на интуицията си, за да определят една ситуация. Детето може да усеща семейните тайни, но тъй като няма подкрепящи го данни, започва да не вярва на интуицията си. В резултат не я развива колкото останалите функции.