Какво е егото

Идея за най - кратка история на Времето Това, което ще прочетете, е абстрактно и същевременно става въпрос за нещо реално. Свързанo е с начина, по който възприемаме света, и как е организиран той чисто физично, а може би не само. И не забравяйте, че това е идея, нищо не доказ-вам, а само споделям наблюденията и мислите си. Нашето съзнание се развива. И колкото повече се развива, толкова повече гледни точки ще откриваме. Проблемът е, че има нещо, което липсва. Нещо, обединя-ващо всичко. Една елементарна причина, даваща просто обяснение на всичко, както и ясна посока за бъдеще. Затова сега ще споделя гледна точка, която може да разреши този проблем или поне да провокира мислите ви. Ще опитам простичко, с логика, за да не отегчавам едни и да не губя време на други с неща, които вече знаете или се досещате, или не са важни за вас. В модела, който познаваме за сегашния свят, присъстват пространство, мате-рия, енергия, време, съзнание, представи, теории, закони, богове и т.н. Това усещаме, осъзнаваме и споделяме. Тоест човешкият мироглед , пречупен през миналото, наука-та, религията и какво ли още не, определя този модел. Но, за да възприемем всичко това, ни трябва гледна точка извън него, от която да усетим и осъзнаем. Ако приемем, че пространството е съставено от четири измерения, то трябва да има и други, от кои-то да усещаме и осъзнаваме тези четири. Но, както и досега, винаги започваме със себе си и нашите представи. Това е посока, която обикновено води до различни въоб-ражения за света и нас. Интересното е, че във всяка една от тези представи има и частица истина. Тя поддържа вярата в това въображение и ни разсейва от възмож-ността да усетим и разберем света докрай в истинската му същност. Ако искаме исти-ната, трябва да изключим себе си от уравнението и да търсим простотата извън нас. Затова ще разгледам първо това, което познаваме или си мислим, че познаваме, за да може да разберем кои и какво сме според тази гледна точка. Това ще помогне да разграничим въображението от истината и да постигнем повече яснота в разбирания-та си. Пространството. Това е време, пречупено през нашето въображение. Според общоприетите представи пространството има три измерения, в които измерваме разс-тояние, и едно, в което измерваме време. Но дали тази представа е истина или въоб-ражение? Да вземем разстоянието, какво представлява то? В момента на наблюдени-ето или измерването в пространството има нещо, което съществува, иначе не би има-ло нито измерения, нито какво да измерим. Това нещо може да има свое разстояние. Но, за да го има, ще трябва ние като съзнание, което измерва, да го сравним с нещо друго, което също има разстояние. Ще сравним двете разстояния по това, колко време е нужно, за да изминем едното разстояние и колко време- другото. Така определяме относително време за изминаване на разстояние и получаваме мерна единица „разс-тояние“. Но тя по своята същност си остава измерено време. Или разстоянието, изме-рено от нас, е време. Ако това е вярно, значи ние възприемаме пространството чрез времето. А разстоянието е наше въображение, защото ние извършваме наблюдение-то, като използваме бъдещето и миналото, за да сравним в настоящето чрез съзнани-ето си. Оттук следва, че пространството всъщност е време, а другите три измерения, измерващи разстояния, са наше въображение. Това е един добър пример за нашето въображение и как едно и също нещо може да се възприема различно. Но, разбира се, времето на пръв поглед не е достатъчно, за да изгради пространство. Има и нещо, което усещаме, осъзнаваме и споделяме. Нещо, което определя пространството, и това е съществуването. Като пример мога да дам веществото или материята. Материята. Тя е изкривено и добре балансирано от енергията пространство. Чрез нея можем да определяме и сравняваме. Тя е част от съществуването, без което няма да има време и пространство, няма да има разстояние и съответно измерения. В науката последното достижение е М-теорията, която се опитва да обедини няколко-то Струнни теории. Тя гласи, че има струни, които вибрират и така образуват елемен-тарни частици като кварки, фотони, електрони и т.н. Силата на тази теория е в това, че не приема частиците като различни единици, а като еднакви по устройство трептящи струни с различни честоти и форма и оттам и различни свойства. Но тези струни какво са? Те изглеждат като нещо крайно, но какво ги изгражда и кое ги кара да трептят? Всъщност те са съставени от нещо много просто и познато. Наричаме го вълнение или вълна. Тя си взаимодейства с други като нея и създават изключително подредено еднородно поле. То представлява пространството, или мястото където “няма нищо”. Както споменах по-горе, пространството е време, а вълните, които го образуват, са времеви вълнения. Но в това пространство има места, където тези вълни са в състоя-ние, различно от добре подредено поле. Те могат да бъдат в разнообразни форми, да влияят на други около тях и да постигат различен баланс, създавайки по-сложни фор-ми/ като струните на струнната теория например/. Причината да са различни е, че има нещо, което им въздейства и променя подредбата и честотата им. Това нещо се нарича Енергия. Енергията. Тя е въздействието на зависимост върху времето, която поражда настояще. Има много видове енергии, които разграничаваме и усещаме, но всички те са свързани с едно и също въздействие – причиняват движение. Преодоляване на разстояния в пространство – дължина и амплитуда или още по-просто - вълнение. Всъщност енергията е едно и също нещо, разликите идват от това, че ние я възприе-маме чрез времето и оттам и различните енергии, и различните гледни точки. Всъщ-ност енергията се поражда от зависимост, която въздейства на времето и създава усещане у нас за промяна или действие. Тоест времето чрез зависимостта поражда настояще, което ние осъзнаваме. Или енергията е въздействието върху времето. От това става ясно, че времето не е достатъчно, за да съществува енергия. Трябва да има зависимост, която заедно с него да генерира това вълнение или изменение. А може и времето да е нещо по - различно от нашите представи и да е съвсем достатъчно за това. Нека да го разгледаме. Времето. То е система от взаимообвързани полярни състояния, които проявя-ват настоящето. Според нашите сегашни сетива и разбирания, времето има три със-тояния – настояще, бъдеще и минало. Настоящето е миг, момент, сега. Бъдещето е път, посока, мотив. Миналото е последствие, факт, баланс. Времето съществува във всичко и навсякъде. То може да се разглежда от различни ъгли, физическо, абсолют-но, социално, историческо, биологично, психологично, личностно и т.н. Времето е от-носително дори спрямо себе си. Приема се като измерение на пространството. Има посока и ритъм. Спорно е, но за сегашната ни представа за свят като реално време, то има начало и край. Има и имагинерно време, което е без посока и без край. А дали това е всичко за Времето? Дали то не изгражда всичко, което познаваме? Дали нашето разбиране за време, не свързва повече неща в това понятие? Ако погледнем трите състояния – настояще, бъдеще и минало, като три отделни елемента със свои различ-ни свойства, които ги съставят, тогава времето може да изглежда доста по-различно от представата ни. Затова ще разгледам тези елементи по-обстойно. Бъдещето, както казах, е път, посока, мотив. За да се осъществи каквото и да е действие, е нужно бъдеще. Това е проект или въображение на настоящето, как ще изглежда, какво ще промени, в коя посока ще потегли. Събитията няма как да се слу-чат без бъдеще. Тоест бъдещето е предварителна нагласа или картина на настоящето, но е и крайно размито и изпълнено със съмнения, защото е въображение. Настояще-то в този момент проявява Съмнение . Няма как да осъществи действие без нещо, което да избистри и стабилизира картината, Нещо, което да дава Увереност. Затова то ще се обърне към миналото, защото е факт, минало настояще или доказателство, че настоящето наистина е такова, стабилна гледна точка. Тоест миналото отразява нас-тоящето и му дава точната представа или Увереност за бъдещото настояще. Тогава картината става достатъчно ясна и настоящето проявява действието. Бъдещето става настояще, а настоящето минало, от което следва ново събитие и бъдеще и т.н. Но този процес е непрекъснат и събитията се случват едновременно и постоянно, затова не можем да наблюдаваме процеса така,както го описах. Но кое кара настоящето да про-явява въображение и да създава проекти за бъдещето? Може да се каже, че минало-то е причина, но по-скоро то балансира и поражда мотив за бъдеще от представата на настоящето за бъдещето. Миналото и бъдещето са два полюса на едно и също нещо, което се вълнува. Но трябва да има ясен мотив за това вълнение. Дотук се забелязва, че настоящето е крайно отговорно за другите два елемента, но и силно зависимо от тях, защото предполага съществуване, а оттам и бъдеще, и минало. Това показва, че бъдещето и миналото са части от Настоящето и, че то не е част от времето, а е нещо повече. То съществува. Времето не е измерение, а система от взаимообвързани по-лярни състояния, които проявяват Настоящето. Защо е относително? Защото всяка не-гова част си има съответни измерения или е нещо извън представата ни за времето и има друга стойност за системата. Това предполага относителност и в сетивата, и в разбирането за света на наблюдаващия. Фокусът върху едно пространство не е за-дължително да е фокус върху друго дори и да са в една система, а още по-малко, ако двете не са с измерения в едно и също пространство. Винаги има и втора гледна точ-ка. Затова можем да кажем, че Настоящето е съставено от Бъдеще и Минало във вре-мето, но и от Съмнение и Увереност, като нещо извън времето. Тоест обвързаността на Бъдеще, Съмнение, Минало и Увереност пораждат Настояще. Но, тъй като ние сме част от времето, е трудно да възприемем Съмнението и Увереността като градивни елементи на Настоящето, защото ги усещаме чрез съзнанието си. Взаимодействието на две неща винаги води до относителност и нова гледна точка. Съмнението и Увере-ността са именно такава гледна точка на нещо извън времето, дали то съществува или не. Ако погледнем от друг ъгъл, Минало и Бъдеще могат да се приемат като отра-жение на Съмнение и Увереност, или като огледалната страна на времето, а Настоя-щето- като огледалото. И тук е въпросът кое е истинското и дали то съществува. Единс-твеното, което със сигурност знаем е, че огледалото съществува. Настоящето е енерги-ята, генерирана от взаимоотношението на двете противоположности, а нашето съзна-ние е от страната на едната, с поглед към Настоящето и отражението в него. ИДЕЯТА За да можем да стигнем до причина, която може да обедини всичко в една единна система, трябва да стигнем до някаква известна крайност, от която да започнем. В тази идея присъства само едно нещо, от което започва всичко, това свежда всички останали теории и закони до един първоизточник. Това, надявам се, може да се при-еме като обединяващ фактор и причина да се създаде нова теория и разбиране за света. Така че, ако приемем, че има едно- единствено Нещо, което съществува, то То трябва да е безкрайност. Но щом съществува, в такъв случай Tо трябва да се отрази и определи като такова и да прояви себе си. Това може да стане, само ако има друго нещо, което да го отрази, за да се определи. Поради липсата на друго, Нещото ще се отрази и определи, като направи сравнение със себе си. В този процес първото, което ще се прояви, е идеята, че Нещото съществува или не. Това се явява Увереност и Съмнение едновременно - абсолютен фокус или Его - Зависимост, която поражда нас-тоящето. Като начало Нещото е Уверено в себе си, защото приема идеята за съществу-ване, но и изпитва Съмнение за съществуването си, защото е единствено и няма как-во да го отрази, за да е сигурно в това съществуване. Това е и Причината Нещото да прояви въображение за себе си. Бъдещето е предварителна представа на Нещото за себе си, мотивирано от Увереността. Но Съмнението не позволява тя да бъде приета на 100%, което налага Нещото да потърси нова гледна точка. А единствената възмож-на различна гледна точка е да приеме себе си заедно с предварителната си представа като едно Цяло и да се сравни с него. Но Нещото няма друго, освен предварителната представа за себе си, затова ще използва нея като себе си дотам, където е уверено в нея като себе си. Това ще бъде нещото, което ще сравнява с представата за себе си. Цялото се явява Миналото или паметта или представата, която дава нова Увереност или гледна точка на Нещото, за да създаде нова по-широка представа. Този процес се повтаря, докато Нещото не приеме на 100% представата за себе си. Процесът е непре-къснат и има постоянна полярност между Минало и Бъдеще, Увереност и Съмнение. Можем да го наречем Настояще, а резултатът от това явление - Съзнание. То е предс-тавата на Нещото за себе си и трябва да го отрази, за да може Нещото да се определи до съвършенство. Съзнанието се проявява чрез миналото, като отразява настоящето и поражда увереност за бъдеще. Този процес наричам Вяра. Той поражда въображени-ето за пространството за нас, за да видим този модел и да определим нещото като Нещо. Съзнанието е зависимост, генерирана от Настоящето. Или Настоящето всъщ-ност е Зависимост на съществуването. Това е край на или резултат от предишна все-лена, или началото на всичко. Зависимост на непроявено време, съзнание, интелект, причина. Единственото нещо, което съществува. Логично е да е продукт на нещо из-вън себе си, но е крайно отговорно за света и нас, защото сме част от него. Това е ин-струментът, с който се създава. Трябва да изгражда света, законите, теориите, рели-гиите, нас, миналото, настоящето, бъдещето, съзнанието, времето, всичко. Това е първична памет, мотив, първопричина, есенция, 100% определение. Тази зависимост предполага бинарен модел на света, защото, за да съществува, светът трябва да има своето отражение, което да го определя. Идеята е основана на Закона, произлизащ от тази зависимост: За да съществува нещо, то трябва да се отрази и определи. Искам да отбележа, че Съзнанието, Вярата и Зависимостта са имена на неща, близки по смисъл на думите, които използвам. И съм ги описал, за да не се спекулира с това. Въпреки че описанията може да са непълни или неточни, се надявам да се приемат по смисъла, в който съм ги употребил в тази идея. Съзнанието. То е всичко в този свят, което може да реагира на настоящето, къ-дето и да е във вселената. Тоест да отразява настоящето. Ние, хората, сме част от това Съзнание, както и всяко вещество и твар в нашия познат и непознат свят. Всички се движим в една посока: да се конкурираме, за да постигнем съвършена простота на определението. Човешката идея за съзнание е доста размита и има милиарди гледни точки, защото ни липсва гледната точка извън нашия свят, там, където времето не съществува. От друга страна има няколко общоприети варианта, но това е друга тема. Сега се опитвам простичко да обясня идеята си за организацията на всичко заедно със Съзнанието. Затова споделям само моята представа за съществуващия свят. Вярата. Тя е взаимодействието между Настоящето и Съзнанието. От наша гледна точка ние възприемаме и комуникираме чрез Вяра. Също така постигаме це-лите си чрез нея. Постигаме ги, защото вярваме в себе си и в това, което правим. Мисля, че можем и много повече, защото Вярата е всичко, което имаме. Несъзнател-но, подсъзнателно или съзнателно вярваме в света, който стои пред нас и в нас. Вяр-ваме, че той съществува. И като казвам „нас“, имам предвид не само хората, а и всичко, което се определя като Съзнание. Разбира се Настоящето и Съзнанието посто-янно правят нови и нови опити да стигнат до съвършенство, като това поражда нови гледни точки и Вярата се изменя. За едни е от увереност към съмнение, а за други обратно. Зависимостта на Настоящето. Това е естествена константа, породена от взаи-мовръзката на две противоположни състояния. Ако съществуваш, трябва да си опре-делен, че си, че съществуваш. В първото състояние не съществуваш, а във второто съществуваш. Тази зависимост поражда едновременно Увереност и Съмнение за съ-ществуващото и то се стреми към едно от двете състояния. Но винаги едното води до другото и обратно, затова можем да наречем Зависимостта константа. А щом се води спор дали съществува нещо, значи, че определено Зависимостта съществува. Това е повод или мотив за всичко останало - Законът действа. Ако приемем, че всичко е една безкрайност, то тя ще представлява абсолютна хармония и безвремие. Но тя сама по себе си съществува, защото и ние съществуваме. А щом съществува, значи, че нещо я отразява. Вероятно това е нейната противоположност, абсолютното Его или фокус. То-ва, според мен, е причината да съществува тази зависимост – взаимодействието на безкрайност и фокус. Като истина и лъжа, които генерират заедно с Бъдещето и Ми-налото Настоящето. Всъщност съществуването е чисто човешко разбиране и се основава на нашите сетива и представи. Но разбирането е процес в мозъка ни, който по своята същност също е част от това съществуване. Или по-точно това са нашите предели на разбиране за този свят, всичко останало е предположения. Ако развием други сетива или тези се усъвършенстват, ще открием още гледни точки, но ще си останем част от този свят. Единствено ако успеем да прескочим времето, нещо може да се промени. Вероятно, ако намерим друг ъгъл и открием нещо различно от съществуването, ще можем и по-вече. Тук много хора намират духовното като част от пътя, защото Вярата е единстве-ното, което имаме и зависи от нас. Чрез нея можем да търсим. Но човешкият фактор винаги деформира истината, защото да вярваш в нещо различно никак не е лесно, особено ако го сравняваш със съществуването. Аз бих го погледнал по-просто, абсо-лютното Его е силно определящо за осъзнаването и съществуването. Затова е трудно да приемем и безкрайността като истина и другата част от пътя. Това в квантовата фи-зика е илюстрирано в опита с двата процепа– когато наблюдаваш нещо, ти се фокуси-раш и създаваш илюзия за него и можеш да го видиш и докоснеш, което е истина за същността ти. Когато не наблюдаваш, то е безкрайност и единствено вярата ти може да го поддържа като същност, което пак е истина. Колкото по-фокусирани сме, толкова по-силен е ефекта от Егото и толкова по-трудно можем да се върнем към баланса и истината. Но, каквото и да правим, ние си оставаме част от Съзнанието. Мисля, че целта ни е да постигнем съвършен баланс, за да бъдем и една безкрайност в безк-райността. Дотук изясних елементите в тази Идея, но е добре да я видим и като работещ модел. Като начало ще започна с това как едно нещо може да се самоопредели, ако съществува само то и нищо друго. Стремежът на нещото да се определи е самото не-що или факта, че съществува. За да се определи като нещо, което съществува, то тряб-ва да се отрази в нещо друго и да се сравни с него. Така ще може да определи себе си като нещо. Но в случая имаме само нещото и нищо друго. Това поражда у него нужда-та от въображение или представа за себе си за да може да се определи като нещо чрез тази представа. От своя страна представата трябва да е достатъчно убедителна, за да може нещото да я възприеме като нещо и да се отрази в него. Да се сравни и определи като нещо, и да възприеме себе си като нещо, което съществува. За да се постигне достатъчна убедителност, нещото ще прави постоянна проверка на предста-вата за себе си. Ще сравнява себе си с представата и така ще получава сравнителен резултат, който ще разширява представата докато нещото не постигне 100% убеденост в нея. Интересното е, че през цялото време говорим за представа или въображение. Тоест за да постигне 100% убеденост нещото трябва да повярва, че представата е не-що, което съществува и е точно като него. Затова нещото, от момента, в който проявя-ва въображение, започва да изгражда и нова гледна точка. Тя е сбора от себе си и представата за себе си погледнати отстрани. Тоест това е нова разширена представа за нещото. Да погледнем начина на сравнение: Като процес всичко започва от 1, 1, 2, 3, 5, 8, 13, 21, 34, 55… и т.н.. Простичко е. Всяко следващо сравнение е резултат от предишното. Или, ако има едно нещо, то ще се опита да се сравни и определи чрез себе си, и това ще изглежда като 1 = 1. Тук нещото се сравнява със своята представа за себе си, но вече не е само и единствено то, а има и представата за себе си. В следващия момент, когато вече не е едно, а са 1 и 1 или нещото и неговата представа, нещото ще прояви съмнение, защото това, с което се сравнява, е представа, а не самото то. За да пре-махне съмнението, нещото, заедно със своята представа, ще се представи като едно Цяло. Вече ще бъдат 2 или 1 + 1 = 2 и ще се сравни отново със себе си. Ще се получи 2 + 1 = 3. А три е разширената представа за себе си, защото вече има допълнителна гледна точка. Тя позволява на нещото да сравни вече Цялото със себе си. Тази разши-рена представа дава възможност на нещото да се убеди в представата си. Но отново се поражда съмнение, само че този път е в разширената представа. Тогава нещото чрез Цялото, което е достатъчно убедително, ще се опита да създаде нова гледна точ-ка, за да се убеди в разширената представа. Или 3 + 2 = 5, а после следва още по-разширена представа 5 + 3 = 8 и т.н. Това продължава, колкото е необходимо. Сведено до формула, по която може да се изчисли съотношението - нещото е приблизително 0,618 от представата в процеса на сравнение. Представата винаги е по- широка от не-щото и винаги ще има съмнение. Затова може да се твърди, че времето няма край. Но, ако погледнем от гледна точка на нещото, времето започва и свършва с всяко но-во определение на нещото. Този процес протича отначало за всяка зависимост, която определя нещо. Какво представлява за нещото резултатът от сравнението или представата за себе си? Това е зависимост, породена от себе си, или Съзнание, което Вярва в себе си - Инте-лект. А какво представлява Вярата в този резултат? Ами, ако нещото е безкрайността, тогава това ще е светът, който наблюдаваме, заедно с нас в него, или доказателство-то, че безкрайността съществува и ние съществуваме като част от нея. Надявам се да съм се справил добре, защото има много аспекти, които може да съм омаловажил или пропуснал, или объркал. Няма нищо ново, просто гледна точка. Това е Идеята, тя е отворена за всеки. Оттук нататък може да се развие в много форми и варианти... ,така че дерзайте! А ето и мои мисли и разсъждения по въпроса: Например: Първото, което си мисля е, че безкрайността е всичко. И съм 100% сигурен, че в нея съществува интелект. А ние сме част от него като негова мисъл, или част от неговата същност. Това, с което се занимава този интелект, е вероятно осъзнаването на безкрайността или самия себе си. Затова той постоянно създава нови въображе-ния за себе си. Нашият свят е именно нещо такова, а нашето съзнание е по- скоро част от него самия. Тоест нашето съзнание е част от интелекта. Постоянното взаимо-действие на увереност, бъдеще, съмнение и минало в това въображение са създали сетивата ни, за да осъзнаем този свят като един пореден опит – резултат. Нашето съз-нание се самоусъвършенства и създава с въображението си нови пространства и все-лени, които звучат виртуално за света около нас. Но в нас имат съвсем реална проява и тя се отразява и на света около нас чрез Вярата ни в това. Може би това е посоката, която трябва да следваме. Всеки човек е отделна вселена, но чрез Вярата може да комуникира с всичко около себе си. Това, което усещам със сетивата си, е нещо като движение. Може би вълнение, като енергийна вълна. А резултатът е, че се развиваме и растем. Надграждаме времето и се пренасяме на други нива. И, въпреки това, на-шите сетива засега работят с фокус върху този свят. Чрез закона можем да разкрием много неща напред в бъдещето. Но ни трябват нови сетива или трябва да усъвършен-стваме сегашните, за да можем да разкрием тяхната същност и да ги усещаме и из-ползваме по-добре. А може и да има сетива, които да са закърнели. Нуждата от това да се фокусираме създава необходимост наново да ги развием. Трябва да усъвър-шенстваме себе си чрез вярата си. Всичко около нас е наше въображение. Един са-моразвиващ се пъзел. С взетите решения определяме бъдещето си. Сетивата ни са ограничени, но чрез закона можем да погледнем над тях и да видим всичко отгоре. Хората възприемат вселената като хаос, но не е. Всъщност хаосът не съществува, това е измислица на човешкото его и ограниченост, с която едни манипулират други. Този процес е свободна воля, да бъдем или не, и всичко е подчинено на нашата вяра, въз-приятие и съвършенство. Колкото по- несъвършени сме, толкова шансът ни да оцеле-ем намалява. Основна цел не е краят, а пътят, по който минаваме, за да стигнем до края. Защото в нашата или следващата вселена някой друг ще мине по по-късия и съвършен път, а нашата безкрайност ще изчезне като поредния опит-резултат. И това, което правим, ще се обезсмисли, колкото и гениално да е за нас. За гледните точки, религия, съдба и т.н.: В тази посока, хората, работим от мо-мента, в който сме се осъзнали. Създали сме много представи, религии, езици, уче-ния, техники, изкуство, и какво ли не още. Но, сравнено със света около нас, ние сме се пръкнали ей сега. Това обаче не пречи на закона да дава ясна посока и обяснение на всичко дотук и всичко след това. Вярвам, че всеки ще намери своето място и глед-на точка в този модел, защото нищо не изключва другото. Защото всичко е вълнение. Ако за едни това е Бог, за други е съдба, за трети наука, а за четвърти - живот. Опи-тайте да пречупите всичко през Закона и ще осъзнаете, че и вашата гледна точка също е формирана от него. Дори да изключите всичко написано дотук, той ще ви даде отно-во вашата посока. Всичко се връзва. Не само във философията и физиката, но и в на-шето битие, култура, религия, наука, въображение и т.н. Странното е, че, ако това е вярно - всичко, което си представим, може да бъде вярно. Въпросът е какво си предс-тавяме, дали се връзва в главите ни и дали вярваме в себе си? Човек си е самодоста-тъчен, за да изрази или определи себе си. Има цяла вселена в главата си и единстве-ното, което си заслужава да прави, е да твори себе си и да обича всичко всеотдайно и безгранично. Така е, защото е и негово творение и защото това е Пътят. Истинските неща са тези, в които истински вярваме. А как можеш истински да вярваш в нещо? Ами, както вярваш и в света. Просто трябва да си го представиш, да го осъзнаеш и да го оставиш да се развие чрез вярата ти в него - без доказателства, без молитви, без мечти, без желания. Само ти и то, и твоята вяра. И този, който осъзнава вярата си ис-тински, ще може да я използва, за да твори чрез нея. А Вярата е безгранична сила. За всички останали, до това съвършенство ще се лутаме още много във времето. Ще раз-читаме на вярата за това, което сме осъзнали и вярваме дотук несъзнателно, подсъз-нателно или съзнателно, и ще си блъскаме главите какво ни липсва. Все пак Вярата се развива хиляди години от наша гледна точка. Затова си мисля, че Идеята ще промени мирогледа ни и ще ни върне в хармония със света, защото това е Пътят. Законът ни дава ясна цел за съществуването ни, както и много други отговори на горещи въпро-си, а ще породи и нови. Но това е процес, ние порастваме, както и всичко около нас! Хората имаме Его - водещ мотив за нашата "сериозна" човешка еволюция. Всичко, което правим, е опит да изпъкнем, да бъдем по- различни, по- велики, ПО! Това ни прави много изобретателни, но и склонни да усложняваме това, което усещаме и раз-бираме, за да го погубим в тази игра. И хоп - кой съм АЗ, познание, което други не разбират, а само тези, които са посветени. Това води до изключително ограничение на една идея и безкрайно изразходване на енергия или време заради егото на няко-го. Брилянтна, грандиозна идея и крайно просташко егоистично изпълнение. Това става все по- определящо в нашето обществото. Служи за извинение на всички нас, които постоянно правим глупости, за да заситим егото си. Дори се награждаваме за това, защото трябва някак да замажем всичко, защото вътре някъде дълбоко в нас знаем, че е грешка. Пример за това са парите. Виртуална единица, от която ставаме все по- зависими и правим безумни неща, за да притежаваме повече от нея. А какво е тя? Новото измерение, с което измерваме всичко напоследък? Какъв е смисълът от нея? Нима не можем без нея? Нима това е целта ни? Парите са едно изключително полезно и удобно средство за обмяна на физически и виртуални блага между хората. Особено напоследък, с развитието на технологичната комуникация - пестят време, енергия, място и лесно се управляват. Но те са виртуална универсална мерна единица за стойност на човешките блага, което я прави изключително динамична и крайно относителна спрямо всеки човек и света около него. Затова стойността и за всеки е различна. Това е единият проблем. Другият е, че тази единица за съжаление се възп-риема вече и естествено, не само като стойност на човешките блага, а и като стойност на човешките ценности. Което я прави фактор във взаимоотношенията между хората и приравнява ценностите към благата, което от своя страна води до промяна на чо-вешките ценности. Това е голяма заблуда и беда. Това е силно самоограничение на човешките права и свободи. И, вместо да създаваме нови светове и да отглеждаме децата си, ние отглеждаме пари, защото това е новата универсална човешка ценност, заменяща всичко друго. Ако погледна отстрани, все едно сме щраус, забил глава в пясъка. Чудя се какво чакаме в това положение. Според мен, една малка група хора да ни се смеят на глупостта и да ни управляват като роби, защото го позволяваме и защо-то сме заслепени от собственото си его. Това, и много други неща, ме накара да споделя мислите си с вас. Чрез закона можем да определяме нашите ценности, без да се съобразяваме с егото и заблудите си. И да насочваме енергията си в посоката, в която искаме, без да ни управляват предразсъдъци. Защо всички се ограничават от това, което познават, а не поглеждат около себе си. Светът ни крещи с пълен глас във всеки един момент на всичките ни сетива, но ние сме палячовци и продължаваме да правим глупост след глупост. Опит-ваме се да летим, а още лазим. Може би причината за това е нашата възраст. Като общество ние сме някъде на годините на две - три годишно дете. По- голяма част от нас са дори по- малки. Чудех се дали може да навредим на нашия свят от нашата детска гледна точка, ако притежаваме някакво познание? Е, да, възможно е - като да дадеш на дете заредено оръжие да си играе. Ами най-много да си пръснем мозъка. И може ли да съм толкова нагъл, че да мисля за света така, все едно е нещо друго, кое-то не е част от мен. Но нали трябва да пораснем? А и е време. Иначе, така, както сме го подкарали, може да нямаме избор и скоро просто да изчезнем. А, ако бъркам, така или иначе ще изчезнем. Поне да опитаме. Целта ни е да се определим до съвършенс-тво. Начинът, по който го правим досега, не е добър, поне не е за мен. Липсва ни въ-ображение, посока и вяра. А може и да съм закъснял. Затова, Хора, събудете се и Бъдете по– големи, открийте себе си и пътя. Научете се да ходите, а след това и да летите, ама истински! Това е важно! Ако не Вие, то поне Ва-шите наследници, които и каквото и да са те. Тик-так, тик-так. Или пък това, което правим, е точно това, което трябва да правим. Защото сме един пореден „опит“, да се определим и да създадем ново пространство. Законът го моде-лира и прави така добре организиран и прост. А дали е успешен? Дали ще ни има? Винаги има избор, защото времето е относително. Дерзайте всички с пълна сила и ще усетим със сетивата си! Тик-так, тик-…….?

Не мога да разбера нещо. Четох коментарите (някои ги прескочих) и се замислих, че чета “за” и “против” статията. Оттам пък се замислих, че на такава тематика много хора започват да си чекнат езиците, докато има други теми, на които не им се обръща внимание. Оттам пък мисълта ме отведе до въпроса “Защо е така?”. Защо хората масово коментират другите хора, защо си мислят, че знаят най-добре, докато всъщност това знание реално не го прилагат на практика? Сега докато пиша коментара се запитах и себе си: “Защо си мисля за тези неща? Защо ме интересува защо?”.

Статията ме докосна.Тъкмо излизам от депресия без лекарства със собствени усилия. Помощта на въпросите които трябваше да си задам и отговоря е безценна. Друг е въпроса до кога ще успея за задържа това чувство, и ще си напомням, че това внимание каквото и да е то хубаво или критикарско не ми е необходимо. Но най трудно е с най любимите хора половинката, децата, родителите.... с тях КАК. ???????

Кой ме прави нещастен? Кой е причината за моя гняв? Кой е причината за моята мъка? Ако гледате само навън вие ще го пропуснете.

Статията е много вярна!Егото е продукт на физическото ни тяло в,което се преражда Душата ни.Егото е необходимо до известна степен заради оцеляването ни като тела в това физическо измерение,което има своите порядки и особености.Проблема е когато обикновенно Душата се отъждествява с Егото поради т.нар.Първопричина /Падението или загубата на връзката с Бога или чувството на отделеност от него/Егото е продукт на физическия ни Ум и доста обстойно е посочено как заобикалящи ни физически свят и общество ни го насаждат като различни норми на поведение или очаквания.Но ако Ума осъзнае,че истинската ни идентичност е най-вече,че сме духовни същества пребиваващи във физически тела и определено измерение - то Егото може да бъде овладяно до някаква степен.Обикновено това се случва с просветените или възнесени учители,махатми,йоги и пр. когато пребивават на усамотени места като пещери,планински върхове и т.н. ,а не сред човешката тълпа,освен ако са се инкарнирали с точно определена и мн.важна мисия,т.е. без карма!Чрез определени физически ограничения:диети,постене,медитации,духовни практики и т.н. също може да бъде до "някаква степен" подтиснато или овладяно Егото ни,така,че Душата ни да вземе безмълвен превес!