Илюзиорното АЗ

Думата „аз" въплъщава най-голямата грешка и най-дълбоката истина - в зависимост от това как се използва. В общоприетата употреба, тя не само е една от най-често употребяваните думи (заедно със свързаните с нея думи: „мен", „ме", „ми", „мой"), но също и една от най-подвеждащите. В нормалната всекидневна употреба „аз" въплъщава изначалната грешка, погрешното възприемане на това кой сте, илюзорното усещане за идентичност. Тоест егото. Илюзорното усещане за аза е това, което Айнщайн - а той е имал дълбоки прозрения не само за естеството на пространството и времето, - нарича „оптическа илюзия на съзнанието". Този илюзорен аз става основата за всички по-нататъшни погрешни интерпретации на действителността, на мисловните процеси, на взаимодействията и отношенията между хората. Вашата действителност става отражение на изначалната илюзия.

Добрата новина е: ако сте в състояние да разпознаете илюзията като илюзия, тя се разпада. Осъзнаването на илюзията е и нейният край. Оцеляването й зависи от това дали ще я приемете погрешно за действителност. Като видите кой не сте, действителността на това кой сте възниква от само себе си. Именно това ще се случи, докато бавно и внимателно четете тази и следващата глава, посветени на механизмите на фалшивия аз, когото наричаме „его". И така, каква е природата на този илюзорен аз?

Това, което обикновено имате предвид, когато казвате „аз" не е това, което вие сте. Чрез един чудовищен редукционизъм безкрайната дълбочина на това, което вие сте се бърка със звука, произведен от гласните струни или с мисълта за „аз" във вашия ум и с всичко, с което той се отъждествява. И така, какво значат обикновеното „аз" и свързаните с него „мен", „ме", „ми", „мой"?

Когато малкото дете научава, че една последователност от звуци, която гласните струни на родителите му произвеждат, означава неговото име, то започва да приравнява думата, която в ума му се превръща в мисъл, с това кое е то. На този етап някои деца говорят за себе си в трето лице: „Джони е гладен" Скоро спед това те научават магическата дума „аз" и я приравняват с името си, което вече са приравнили с това кои са те По-късно се раждат и други мисли, които се сливат с изначалната мисъл за „аз". Следващата стъпка са мислите за „мен" и „мое", за да обозначат неща, които по един или друг начин са част от аза. Това е отъждествявано с предмети, което означава влагане в неща, но в крайна сметка мислите, представящи неща с усещане за аза, извеждат собствената идентичност от тях. Когато „моята" играчка се счупи или някой ми я вземе, започвам силно да страдам. Не заради вътрешната ценност на играчката - детето скоро загубва интерес към нея, интересът му се насочва към други играчки, към други предмети, - а заради самата мисъл за „моето". Играчката се е превърнала в част от развиващото се у детето себеусещане, усещане за аза.

И така, докато детето расте, изначалната мисъл за „аз" привлича други мисли към себе си: тя се отъждествява с пола, с притежанията, с възприеманото чрез поражданите от него усещания тяло, с националността, расата, религията, професията. Освен това „аз" се отъждествява и с ролите - майка, баща, съпруга, съпруг и т. н.; с натрупаното знание или мнения, харесвания и нехаресвания; с неща, които са се случили с „мен" в миналото, спомените за които са мисли, допълнително определящи усещането ми за аза като „мен и моята история". Изброените тук са само някои от нещата, от които хората извеждат усещането си за формата, с която се отъждествяват. Но в крайна сметка, те не са нищо повече от мисли, свързани съвсем случайно, от факта, че във всички тях е вложено усещането за аза. Именно това умствено построение имаме предвид обикновено, казвайки „аз". И, по-точно: през по-голямата част от времето не вие говорите или мислите, казвайки „аз", а някакъв аспект на това умствено построение его-аза. Спед като се пробудите, ще продължите да използвате думата „аз", но тя вече ще идва от много по-дълбоко място вътре във вас.

Повечето хора все още напълно се отъждествяват с безспирния поток на ума си, с натрапчивото мислене, по-голямата част от което е повтарящо се и безцелно Те не виждат друго „аз" освен това, което присъства в мисловните им процеси и съпровождащите ги емоции. Това означава, че тези хора са несъзнаващи в духовен план. Когато им се каже, че в главата им има глас, който никога не спира да говори, те ще запитат. „Какъв глас?" или пък ядосано ще отрекат думите ви, но това, което говори у тях, е именно този глас, мислещият, ненаблюдаваният ум. На него може да се погледне като на същество, което напълно ги е завладяло.

Някои хора никога не забравят първия път, когато са прекъснали отъждествяването с мислите си и така накратко са изпитали промяна на идентичността си - от съдържание на мисленето им тя е била осъзната като нещо, намиращо се в задния план.

Случва се понякога тази промяна да настъпи в такава недоловима форма, че човек трудно я забелязва или пък това, което усеща, просто е прилив на радост и вътрешен покой (чийто източник той не съзнава).