Грешката „Мисля, следователно съществувам“

Егото винаги е отъждествяване с формата, търсене на себе си и по този начин загубване на себе си в някоя форма, формите не са само материални предмети или физически тела. По-фундаментални от външните форми - неща и тела - са мисловните форми, които непрекъснато възникват в сферата на съзнанието. Те са енергийни образувания, по-фини и по-малко плътни от физическата материя, но си остават форми. Това, което може би осъзнавате като неспирно говорещ глас в главата ви, е потокът на непрекъснатото натрапчиво мислене. Когато някоя мисъл изцяло погълне съзнанието ви, когато сте така отъждествени с гласа в главата ви и съпровождащите го емоции, че изгубвате себе си във всяка мисъл и във всяка емоция, значи сте напълно отъждествени с формата и следователно - впримчени в хватката на егото. Егото представлява конгломерат от възникващи отново и отново мисловни форми и обусловени умствено-емоционални модели, в които е вложено усещането за аза, усещането за самия себе си. Егото възниква, когато усещането ви за Битийността, за „Аз съм" - т.е. съзнанието без форма - се смеси с формата. Това е същността на отъждествяването, идентификацията. Това е забравянето на Битието, изначалната грешка, илюзията за абсолютната отделеност, която превръща действителността в кошмар.

От грешката на Декарт до прозрението на Сартр

Философът от XVII в. Декарт, смятан за основоположник на модерната философия, дава словесен израз на тази изначална грешка с прочутата си максима (на която гледа като на изначална истина): „Мисля, следователно съществувам". Това е отговорът на въпроса „Съществува ли нещо, което мога да знам с абсолютна сигурност?" Разсъждавайки върху въпроса, той стига до заключението, че след като винаги мисли, и това, че винаги мисли, е отвъд всякакво съмнение, то мисленето следва да се приравни с Битието, т.е. да се приравни идентичността, отъждествяването - „Аз съм" - с мисленето. Вместо да открие върховната истина, той е открил корените на егото, но не е знаел това.

И са били нужни почти триста години, преди друг прочут философ да види нещо в максимата, което Декарт, както и никой друг, не е съзрял. Името на този философ е Жан-Пол Сартр. Той изследва в дълбочина максимата на Декарт „Мисля, следователно съществувам" и внезапно осъзнава, по собствените му думи, че „Съзнанието, което казва „Аз съм", не е съзнанието, което мисли". Какво има предвид Сартр? Когато съзнавате, че мислите, съзнаването на мисленето не е част от мисленето. То е различно измерение на съзнанието. И именно осъзнаването казва: „Аз съм". Ако във вас нямаше нищо друго освен мисли, вие нямаше да знаете, че мислите. Щяхте да бъдете като сънуващ човек, който не знае, че сънува. Щяхте да се отъждествявате с всяка своя мисъл, както сънуващият се отъждествява с всеки образ, създаван от съня му. Много хора все още живеят по този начин, като сомнамбули, заловени в капана на старите модели, създавани от ума с нарушено функциониране, които безспирно пресъздават една и съща кошмарна действителност. Когато знаете, че сънувате, вие сте будни в съня. Друго измерение, в което съзнанието излиза напред.

От прозрението на Сартр могат да се извлекат дълбоко съдържателни заключения, но той самият твърде много се отъждествява с мисленето, за да осъзнае пълното значение на това, което е открил: възникването на ново измерение на съзнанието.