Ти си прав, а другият греши

Оплакването, както и откриването на грешки у другите и реагирането усилват усещането на егото за граница и отделеност, от които зависи оцеляването му. Но тези неща засилват егото и по един друг начин - като го снабдяват с чувство за превъзходство, от което то се подхранва. Може да не е незабавно видимо по какъв начин оплакването, например, заради задръстването на уличното движение, относно политиците, относно „алчните богаташи" или „мързеливите безработни", или пък относно колегите ви и бившия ви съпруг/съпруга може да ви вдъхне чувство за превъзходство. А ето причината: когато вие се оплаквате, се подразбира, че сте прави, а човекът или ситуацията, от които се оплаквате или спрямо който/която реагирате, са погрешни.

Нищо не укрепва егото повече от това да е право. Да си прав е отъждествяване с една умствена позиция, с една гледна точка, с едно мнение, с една преценка, с една история. За да бъдете прави, разбира се, се нуждаете някой да греши, така че егото обожава да изкарва някого грешен, за да бъде самото то право. С други думи: нуждаете се да изкарвате другите грешащи, за да постигнете по този начин по-силно усещане за това кои сте вие. Не само човек, но и ситуация може да бъде обявена за грешна, когато се оплакват и реагират спрямо нея. Да сте прави ви поставя в положение на въображаемо морално превъзходство спрямо човек или ситуация, които сте преценили и сметнали за недостатъчно добри. Това е чувството за превъзходство, за което егото жадува и чрез което безспирно нараства.

В защита на една илюзия

Фактите безспорно съществуват. Ако казвате: „Светлината е по-бърза от звука", а някой твърди обратното, то очевидно вие сте прави, а той греши. Едно просто наблюдение - а именно, че светкавицата предшества гръмотевицата, - доказва вашата правота. Така че не само сте прави, но и знаете, че сте прави. Има ли его, което да участва в това? Възможно е, но не е задължително да има. Ако чисто и просто казвате това, което знаете, че е вярно, егото не се намесва, тъй като отъждествяване няма. Отъждествяване с какво? С ума и умствената позиция. Ала в думите ви може лесно да се промъкне такова отъждествяване. Ако откриете, че казвате: „Вярвай ми, знам това" или „Ама защо никога не вярваш на думите ми?", значи егото вече се е промъкнало в ситуацията. И се крие в думичката „ми". Едно простичко изказване: „Светлината е по-бърза от звука", макар да е вярно, сега вече започва да служи на една илюзия, на егото. То се заразява с фалшивото усещане за „аз"; то става персонализирано, превръща се в умствена позиция. „Аз" се усеща смалено или обидено поради това, че някой не вярва на думите му.

Егото приема всичко лично. В резултат възникват емоции, отбранителност, понякога дори агресивност. Истината ли защитавате? Не, истината така или иначе не се нуждае от защита. Защитавате самите себе си, или по-скоро илюзията за себе си, изградения от ума заместител. Още по-точно ще е да се каже, че самата илюзия защитава себе си. Ако дори простото и непосредствено царство на фактите се поддава на его изопачаване и илюзия, какво остава за по-малко осезаемото царство на мненията, гледните точки и преценките, всички те - мисловни форми, които могат лесно да се проникнат от усещането за аза.

Всяко его смесва мненията и гледните точки с фактите. Освен това, то не може да направи разлика между едно събитие и реакцията си на събитието. Всяко его е майстор на избирателното възприемане и изопачената интерпретация. Единствено чрез осъзнатостта - а не чрез мисленето - можете да разграничите факта от мнението. Единствено чрез осъзнатостта можете да прозрете: „Това е една ситуация и това е гневът, с който тя ме изпълва", и да потърсите други начини да подходите към ситуацията, други начини да погледнете на нея и да се справите с нея. Единствено чрез осъзнатостта можете да видите ситуацията или човека в тяхната пълнота, вместо да възприемате една ограничена гледна точка.