Конфуцианство

Конфуцианство, китайски: жудзя = „учение на учените"; китайската етика на семейството, обществото и държавата, която е меродавна в Китай до създаването на републиката през 1912. Неин основател е китайският мъдрец и държавник Конфуций (551-479 пр. Хр.). Приживе Конфуций имал малко влияние, едва император У (156- 187 пр. Хр.) определя конфуцианството за основа на държавата. Тъй като природата на човека не е нито добра, нито лоша, тя се нуждае от възпитание и добър пример. Висшата добродетел е благоприличието (от китайски: ли), което обхваща нравственост, приличие, церемонии и ритуали. На това се основава една широка система, която между другото изисква любов към родителите и почит към предците. Спазвайки тези правила, човекът се държи аналогично на делото на небето.

Учението на конфуцианството е записано в една обемиста литература, която се състои от каноничните книги (Дзин) и класическите книги (Шy). Конфуций е съчинил, съответно издал Дзин. Това съчинение обхваща Идзин, Шъдзин (Книга на преданията, която съдържа речите на най-прочутите държавници от VII в.), Шъдзин (сборник от 305 песни) и Лидзи (обичаи и правила за жертвоприношения и церемонии), Чунциу (пролетни и есенни анали на държавата Лу, от която произхожда Конфуций). Шу съдържа Луню (разговори на Конфуций с неговите ученици), Джунюн (Пътя на средата), Дасюе (Велико учение; мъдростите на Конуций) и Мъндзъ (разговори на философа Мъндзъ, най-прочутия ученик на Конфуций, който и продължава традицията на своя учител).