Откъде идват лошите мисли?

Защо използваме силата на ума си, за да създаваме отрицателна действителност? Щом умът ни може да бъде източник на здраве, богатство и щастие, както може да бъде извор на болести, бедност и отчаяние, защо ние, хората, не сме непрекъснато здрави, богати и щастливи?

Ако се появеше вълшебник и ви предложеше да избирате — здраве, богатство и щастие или бедност, болест и отчаяние, кое бихте избрали? При положение, че хубавите неща са очевидният избор, защо тогава ние понякога избираме лошите? Трябва да съществува още нещо, нещо по-дълбоко вътре в нас, което да генерира импулса да се живее и да се мисли негативно.

Въпреки че може би вие бихте използвали други думи, за да опишете този феномен, ние ще наречем този източник на лоши мисли малоценност.

Тя е повече от чувство или мимолетна мисъл. Това е основата на съществуването, една дълбоко утвърдена вяра, че „Не съм достатъчно добър!" Други думи, с които би могло да се предаде това, са несигурност, чувство, че незаслужено ни смятат за такива или онакива, ниско самочувствие.

Малоценността подкопава всички наши добри идеи и утвърждава всички наши лоши мисли.

Когато си помислим нещо хубаво за самите нас, малоценността изскача и казва: „Не, не е вярно." Когато пожелаем нещо добро за себе си, малоценността отсича: „Ти не заслужаваш това." Когато нещо добро ни се случи, малоценността често промълвява чрез собствените ни уста: „Това пък е твърде хубаво, за да е така!"

Когато си помислим нещо лошо за себе си, малоценността ни се съгласява: „Да, това е самата истина и даже..." Когато се страхуваме, че не можем да направим това, което желаем, малоценността казва: „Сега вече си реалист." Когато ни се случи нещо лошо, малоценността ни първа изтъква: „Виждаш ли, винаги съм била права. Казах ти."

За малоценността си можете да мислите като за лешояд, кацнал на рамото ви, мърморещ непрекъснато на ухото ви: „Не можеш да направиш това.", „Не си достатъчно добър да го сториш.", „Дори не се опитвай.", „За какъв се имаш?" „Няма да успееш.", „Седни си на задника.", „Не го заслужаваш.", „Някой, който е по-добър от теб, трябва да притежава това" и така безкрайно, до писване.

Някои хора прикриват малоценността си, като си придават вид на много самоуверени и се перчат по начин, граничещ с арогантност. Тази маска включва задоволяването на собствените им желания и вглъбяването в себе си, неща, които са предимно егоистични. Поне на пръв поглед такива хора биха могли да получат една здравословна доза малоценност.

Но в действителност те просто правят отчаян опит да скрият факта, че всъщност не се смятат достойни за каквото и да е. По този начин те се прикриват както от самите себе си, така и от останалите. Уверени са, че малоценността им е истинска, а не просто още една илюзия, и тяхната реакция спрямо нея е стремеж по-скоро да я прикрият, а не да й се надсмеят. (Опитвали ли сте се някога да прикриете лешояд? Може да се окаже много смешно за който и да било друг, но не и за този, който иска да го скрие.)

 Ако малоценността е толкова могъща, означава ли това, че се раждаме с нея? Ние вярваме, че хората се раждат за радост, и то за много радост; вярваме, че от самото раждане човек има право на обич, на грижи, на изобилие и на споделянето им с другите. Всичко лошо просто е било наслоено върху същността ни от доброта и дружелюбност.

Следователно откъде идва малоценността? Ако хвърлим поглед на начина, по който се възпитават децата, може би ще намерим ключа на тази загадка.

Представете си едно дете на две, три или четири години, което играе само в една стая, а някъде наблизо има възрастен човек, най-често родител. За какво? За да влиза през пет минути и да хвали детето ли? Не. Той влиза, за да го надзирава. (Наглеждал ли е някой вашите родители? Но нашите родители ни наглеждаха). Възрастният човек трябва да е наблизо, „за да не се случи нещо лошо".

Детето играе и се забавлява чудесно. Минават два часа. Детето се държи чудесно. Почти не се е налагало някакво взаимодействие с възрастния.

Изведнъж детето изтървава и счупва настолна лампа. Тя лежи на парчета на пода. Тогава какво следва? Силно взаимодействие с възрастния. Много силно. И почти изцяло негативно. Крясъци, писък („Това беше любимата ми лампа!", „Колко пъти ти казвах!", „Колко си лош!") и вероятно като подходяща мярка някаква форма на физическо наказание (наплескване, лишаване от играчка и т. н.). Почти единственото взаимодействие с възрастния за периода от два часа се изразява в „Ти си лошо дете. Засрами се."

Докато сме бебета, получаваме безусловно нескончаеми похвали. „А-гу-гу"... Щом малко пораснем и започнем да опознаваме света, първоначалната форма на взаимодействие с възрастните — символи на силата, любовта, авторитета и самия живот — обикновено се коригира: „Не прави това!", „Не прави онова!". (Този период в растежа е известен като „Ужасната двойка" от авторите на книги на тема „Как да отгледаме детето си?" — наистина позитивно, а?)

Ако нарисуваме картинка, следва похвала. Ако отново нарисуваме същата картинка, по-малко ни хвалят.

Ако нарисуваме една и съща картина пет пъти поред, казват ни да опитаме нещо ново.

Ако размажем конфитюр върху котката, следва сгълчаване. Ако повторно размажем конфитюр върху котката, сгълчаването е по-сериозно. Ако пет пъти поред размажем конфитюр върху котката, може да започнем да мечтаем да имаме девет живота като котките.

Колкото повече добро правим, толкова по-малко похвали получаваме за това. Колкото повече лоши работи вършим, толкова повече ни наказват. Някои деца се научават да вършат лоши неща само за да им се обърне внимание, защото дори отрицателното внимание е нещо по-добро от липсата на каквото и да е внимание. Ако едно дете е пренебрегвано, то тълкува това като изоставяне.

Част от нас започва да брои колко пъти са ни нарекли „чудесни" и колко пъти „лоши". „Лоши" като че ли по брой далеч надхвърля характеристиката ни като „прекрасни".

И така, можем да започнем да вярваме, че сме лоши. Ще продължим да се смятаме за такива, освен ако не извършим нещо ново, забележително и голямо, за да започнат евентуално да ни мислят за добри. За да подобрим мнението за себе си, трябва да се борим, да работим упорито и да не изпадаме в неподчинение. Така се надяваме да бъдем поне мъничко оценени на този свят. Това означава, че нашата доброта трябва да се изстрада, защото същността ни е лоша.

Лоши, необичани, недостатъчно добри, малоценни, незаслужаващи добро.

Може да пораснем, вярвайки, че сме такива, и на тази богата почва покълва нашето негативно мислене. Несъмнено и много положителни мисли ни спохождат, но на отрицателните повече се вярва. Когато една положителна мисъл се свери с убедеността ни в нашата малоценност, ние веднага й поставяме етикета „невярна"- Докато отрицателните мисли са като у дома си. Малоценността ни веднага ги провъзгласява за верни, точни, истински.