Травми на Пета чакра

Ако ударя опънатата струна на китара, това поражда звук. Ако я ударя силно, се получава силен звук. Ако я ударя слабо - слаб звук. Всеки начинаещ китарист знае, че ако струната не се държи опънато над прагчетата за позиция, звукът е тъп, а не звънък. Когато ограничавам движението на струната, ограничавам и нейното изразяване.

Когато едно събитие ни въздейства, то ни въздейства с вибрация. Подобно струна на китара, нашата природа е да изразяваме онова, което ни въздейства. Когато това изразяване е ограничено (от каквито и да било забрани, които сме принудени да приемем), ние загубваме своя резонанс и вече не вибрираме в хора на творението. Загубваме от пълнотата на своята жизненост, не сме в крак и ставаме дисонансни.

Ако не произвеждаме звук, вибрацията на въздействието се натрупва в тялото като стрес. Естественият поток на вибрацията по тялото се нарушава и енергията постъпва вътре, но не излиза навън. Ограничаването на този поток изисква усилия и причинява още стрес, за да се запази ограничаването.

Когато гърлената чакра е блокирана, ние се откъсваме от хора на живота. Не можем да блокираме ушите, очите или нервните окончания на кожата така пълно, както блокираме гърлото, затова е по-лесно да блокираме изразяването, отколкото приемането, по-лесно е да блокираме излизащото, отколкото постъпващото. Затова блокажът в гърлената чакра е най-вероятно да бъде блокаж в разтоварването на енергията. създаващ ситуация, в която постъпилата енергия превишава отделената. Лази разлика се изживява като стрес.

Ако ми въздейства бръмченето на машина, звънът на телефони, крещенето на някой гневен човек, хилядите непризнати вибрации, които ме удрят през целия ден, и не мога да освободя тази енергия, тогава ставам стресиран. Ако съм пострадал от силно отрицателно въздействие или непоносима ситуация и не мога да говоря за това, тези вибрации замръзват в ядрото на тялото ми. Замръзнал ли съм в ядрото, цялото ми същество е ограничено от своя естествен ритъм на пулсация.

И така кое ни блокира да изразим своята истина, своята свирепост, своята съзидателност или своите нужди? Кое ни кара да стиснем гърлото, потискайки емоциите, или да анихилираме своите идеи, преди те да излязат от устата ни? Кое ни кара да се крием зад мълчанието?

Срам в ядрото, страх за собствената ни сигурност или просто липса на контакт със същинското ни Аз ни правят неспособни да изнесем навън своята вътрешна страна, за да срещнем света. За да осуетим тази възможност, ние блокираме важната врата, която свързва вътрешното с външното, и затваряме вратата срещу възможно изплъзване на истинските ни чувства. Защитаваме уязвимото вътрешно Аз от излагане и възможно увреждане или осмиване. Затваряме себе си, поставяйки цензор на вратата.

Това вършим, като стягаме врата и раменете, като прекъсваме подравнеността на главата с тялото си и като говорим непрекъснато за всичко друго освен за онова, което действително ни безпокои. Някои вършат това, като тъпчат с храна гърлата си, сякаш напълването на устата ще блокира прохода и ще осуети изливането на чувствата.

Зад всеки от тези методи стои потребността на човека да се скрие. Скривайки се, ние се изолираме, въздържаме се от близостта и се въздържаме от разширяване. Всъщност се въздържаме от срещата с истината и така ставаме затворена система, чиято енергия евентуално се изчерпва и тя потъва в инерция. Когато блокажът ни достига такива размери, че сме затворени в инерция, отварянето на гърлото става дори още по-трудно. Точно както е трудно да напишем писмо на някого, когато отдавна не сме били в контакт с него, така е трудно и да нарушим мълчанието относно въпроси, които дълго време са останали неизречени, да се изкажем, след като имаме навика да оставаме скрити, или внезапно да рискуваме да изпъкнем в тълпата. Много от тези неща биват задържани от демоните на по-долните чакри.