Притча за пътя и за начина, по който вървим по него...

В един китайски манастир, някога много отдавна във времето, събирал своите ученици известен монах. Той ги учел на много неща, как да помагат на хората и да бъдат съпричастни към болките им, но едно от правилата на манастира било да не се пожелават и докосват жени. Младите мъже упорито се борели с това ограничение. Разбира се, било им трудно, но манастирът бил изолиран и на високо място в планините, те не виждали с месеци други хора, камо ли пък жени.
След една буря, съпроводена със силен дъжд, учителят повел своите ученици на пътуване до свещено за тях място. Достигнали до горски поток, който преди бил плитък и се преминавал лесно, но сега от придошлата вода бил станал дълбок и трудно се намирало как да се пресече. На един от бродовете групата монаси се сблъскала с млада и красива жена, която стояла и се опитвала да мине.
Младите мъже не знаели какво да направят, спирали се до нея и като не знаели какво да направят,  те я отминавали. Последен минал техният учител, който взел в ръцете си младата жена, вдигнал я и така прекосил бурните води. На другия бряг я оставил и групата от монаси продължила по своя път. Вечерта в манастира учениците доста си шушукали и все пак решили да попитат:
- Учителю, нима днес не нарушихте това, което вие ни учите - докоснахте младата и красива жена...
Той се усмихнал и доста учуден отвърнал:
- Вие забелязахте, че жената е млада и красива, но не забелязахте, че тя се нуждае от помощ. За мен тя беше просто човек, който се нуждаеше от подкрепа.
Учениците веднага разбрали своята грешка.

Поуката от тази стара притча няма как да не ви замисли, че често водени от желание, съблазнени от нещо, ние ослепяваме и много лесно губим посоката, която иначе сме поели. Съблазънта ни пречи да видим истината за нещата около нас.