Да живееш с цялото си сърце тук и сега

Всеки един от нас поне веднъж в живота си се е запитвал „Защо живеем, защо съществуваме?“. В главите ни изникват много въпроси за края на света и какъв е смисъла на всичко това. Аз лично преживях това, когато бях малка и много неща ме вълнуваха тогава. Често се чудех какво има след края на света.. табела с надпис „КРАЙ НА СВЕТА“ ? А какво има след това?
После пораснах и започнах да си мисля други неща. Сътворението на света и смисъла за съществуването ми не бяха от голямо значение, защото имах много повече неща на главата, и нямах време за друго. Завъртях се в света на големите, на отговорностите и „проблемите“ и разбира се, намирането на начини за решаването им. Забравих да бъда малка и да мисля като дете. Това е грешката ми. Не веднъж съм казвала, че децата са много по-умни от нас и могат на много да ни научат. Не за друго, а защото още не са станали „големи“ и не са започнали да се подчиняват на някакви норми, не са влезли в рамката на света, който ни заобикаля. Може би и точно заради това не мога да общувам с тях, освен с невинна усмивка от далече. 
Ставайки „голяма“ спрях да мисля за това какво искам и как представям живота си. Сега ако ме попитат какво искам може би ще кажа: собствено жилище, хубава работа, повече излизания. А като малка щях да избълвам един тон мечти, погледа ми щеше да е премрежен от радост. Започнах да живея за моменти не в настоящето, а някъде далече, където ще е по-добре от сега. Сигурна съм, че с всички е така, просто не всички си даваме сметка за това. Пропускаме днешното кафе и не усещаме вкуса, който ни дава то. Интересно е как сме се научили да виждаме и чуваме без в действителност да го правим. Но истината е, че имаме един живот (поне в рамките на този, защото не мога да изключа напълно наличието на прераждане, а и всеки има право да вярва на каквото сам е решил) и той е сега. Звучи познато, изтъркано, но някой замисля ли се наистина в това кратко изречение? С годините човек започва да идентифицира себе си с тялото си, с професията си, с расата си, с родината си, с всичко друго, но не и със сегашният момент. А този момент е живота, този момент си ти. Оставяме се на егото да ни контролира, вместо ние да контролираме емоциите си. Егото е само онази външна част от човека (не казвам, че е лоша, защото понякога успява да ни съхрани), която го прикрива за останалия свят. Слага маска и започва да играе в трупата на живота заедно с другите като него. Но егото не си ти. Ти си негов роб. 
Много често човек се засяга, когато бъде обиден или някой не одобри някоя негова постъпка. Дразни се, когато работата му не върви. Ядосва се на ограниченията си. Но не си дава сметка, че всичко това е провокирано от егото. То създава среда, благоприятна за развиване на болестта да бъде зависим. 
Никой не обича да зависи от някого или от нещо и се бори срещу него, но не се замисля, че цялата тази зависимост идва само от едно и също място - от него самия. Егото му казва какво да прави и как да реагира в дадена ситуация. Но защо не може да се бори срещу него? Защото все още не е разбрал какво се случва и кой всъщност диктува правилата. Независимо, че човек често се чувства силен и непобедим, и мисли, че държи всичко под контрол. Но дали наистина е така? Тогава защо все още има „външни“ фактори, които му влияят? Тези „външни“ фактори са егото, неговият господар. Едва, когато разбере, че той е бил контролиран от нещо друго, по-силно от него, това ще се промени. Няма да има ограничения, няма да има безпомощност, защото вече няма да е колата си, работата или тялото си. Той ще бъде живота и духа в него. 
Когато човек приеме СЕГА, ще намери вътрешната сила, тишина и спокойствие. Ще погледне и ще види. Ще вкуси и ще усети. Няма да се съпротивлява на отминалия момент, защото ще знае, че той е отминал и с нищо не може да го промени. Няма да се притеснява за бъдещето, защото то още няма да е дошло. Ще вижда само СЕГА, ще усети ятото пеперуди в стомаха си , защото ще се е събудил от съня, в който е бил. Ще стане отново дете и ще бъде най-съвършеният човек на земята, защото ще бъде себе си, а не това, което искат другите от него. Негативизмът и всичките му производни ще отстъпят място на прошката и любовта, а от там ще дойде и свободата. Свободният дух е готов да твори и той знае, че няма добро или лошо. Има само една енергия, която може да бъде заредена отрицателно или положително. Ние избираме каква да я направим. И както положителната акумулира все повече положителна, така и отрицателната води след себе си от същото. Важно е да знаем, че след „лошото“ винаги идва по много от доброто. 
При създала се „лоша“ ситуация е хубаво да извлечем поуката и да се смирим. Неоправдания гняв не носи добро. Той зарежда духа с отрицателна енергия, която разрушава не някой друг, а точно този, който я създава. 
СЕГА не се променя, то вече е. Може само да се отдадеш на него с цялото си сърце. Приеми безпаричието, нетърпимото поведение на приятел, изтърпи изпуснатия влак. Остави се в прегръдката му. След това ще последва добро. Винаги след това става по-добре. Не съжалявай за случилото се, не се вини за изпуснат момент и възможност. С мислите си определяш твоя момент. Само ти можеш да се възпротивиш на егото и да не му позволяваш да те кара да определиш себе си с друга форма, която те кара да се състезаваш с други или да се сравняваш по ум и красота. Ти си неповторим и съвършен. 
Има разлика между това да търпиш и да се смириш и приемеш. Търпейки лошото отношение на другите, няма да те накара да се чувстваш по-добре. А ще пробуди в теб само една гигантска вълна от негативизъм. От друга страна приемането на момента и положението ще ти даде сила, ще предизвиква в теб ураган от пеперуди в стомаха, защото ще си свободен от захвата на егото си. Защо трябва да се ядосваш за нещо, което не може да се промени или на човек, които не те разбира или харесва? Нужно ли е ядосвайки му се да се натоварваш и изтощаваш физически и психически? Той е той, а ти си ти. Всеки носи в себе си собствени убеждения. Това, че те обижда не значи, че ти си такъв. Това си ти през неговите очи. Неговото его говори. Защото само то може да провокира в хората това разрушително желание за сравнение и обиди. Ако знаеш какъв си ти, една обида не може да те достигне. Защото знаеш, че ако позволиш на егото си да те контролира, ще те заболи. Ще те накара да отвърнеш и да обидиш „противника“. Което ще пробуди силата на отъждествяването с тялото. Но тялото остарява. А какво следва след години?

Анита Георгиева