Сама намерих ключа – просто потърсих в себе си

Преди малко повече от година се запознах с момиче, приятелка на мой приятел. Винаги съм била скептично настроена към нови запознанства. Бях на мнение, че губя времето си като общувам с непознати. Но този път нещо ме подтикна да изляза с нея. Разговорите ни вървяха толкова добре. А кафетата ни бяха много дълги. Беше лесно и забавно. За мен беше удоволствие да разговаряме. Станахме близки. Тя е много позитивен човек, гледа на нещата малко по отгоре и не се товари, както повечето от нас правят. Даде ми да чета няколко книги. Странното е, че тогава бях един кисел сърдит лимон, който си мислеше, че е реалист, а всъщност беше пълен песимист. Но все пак нещо се случи и аз наистина прочетох книгите. От там сякаш живота ми придоби смисъл и всичко започна да се нарежда. Не казвам, че няколко книги са ключа към неземното щастие. Напротив, той беше в мен. Аз просто го открих.
Запознах се в последствие с едно момче, което също много ми помогна да преоткрия себе си и света около мен. Но сега да не решите, че всичко вървеше по мед и масло. Не. И аз имах спадове. Да, паднах. Пипнах дъното. Дори повече от друг път. Но за мен това беше още едно от лицата на моето щастие. Доловете са най-добрият учител. Как по-добре можеш да отвориш очите си и да оцениш какво всъщност имаш. Както, когато скочиш в басейн, влизаш все по-дълбоко и накрая удариш дъното, единственият ти вариант е да се оттласнеш и да започнеш да се изкачваш нагоре. Дори не е трудно. Водата сама ти помага да излезеш. А когато стигнеш повърхността какво е първото чувство, което изпитваш? Благодарност. Благодарност за въздуха, който изпълва дробовете ти. Благодарност за светлината, която почти изгаря очите ти, които преди това отчаяно са търсили лъч надежда да се измъкнеш от зловещата прегръдка на водата.
След всеки спад, било то голям или малък, бях все по-благодарна и щастлива. Така се научих да ценя всеки ден и да грабвам всяка възможност. Научих се да се обичам и да обичам всичко, всеки миг. Вселената не спира да ме сблъсква с нови хора, нови преживявания. Да ме качва на високо и да ме пуска от още по-високо. Но както обичаме адреналина в кръвта - влакчето да се спуска, да се върти, да чуваме писъци, да усещаме как силна струя въздух спира дъха ни, а сълзите започват да падат от пресъхналите ни очи. Но слизайки от влакчето искаме още. Затова аз искам още от моя живот. Искам си моето страховито влакче. Искам си басейна. Искам си доловете и гребените. Искам си щастието, защото го заслужавам. Аз сама намерих ключа - просто потърсих в себе си.

Анита Георгиева