Нямаш какво да загубиш - промени се

1 от 1

"Наркотиците - като хероин, морфин, кодеин, кокаин, а също и алкохолът - всички те са болкоуспокояващи. По един или друг начин всички те облекчават болката. Ето затова, когато се опитваме да разберем пристрастяването, истинският въпрос не е защо си зависим, а защо те боли."
- Габор Мате

Уникална мисъл. Не знам, кой и какъв е автора и не се ангажирам с нищо друго от него. Преди време бях започнал една поредица от поучения “Стрелите на врага”, където се опитвах да обясня, че поведението ни е просто последствие от минали преживявания. Истината е, че животът ни извайва и оформя. Когато Бог започне да ни оформя, често длетето Му създава болка, когато счупва около нас.

Спомням си, как преди години се връзвах на всеки коментар или мнение, което е целяло да ме дискредитира или унижи, но днес повече от всякога, не се питам, защо хората говорят или мислят нещо, а какво ги е накарало да са това което са?! Особено в църковните среди има толкова много причини, поради които човек може да влезе в погрешни парадигми, а от там и да реагира погрешно.
Веднъж моят приятел Георги Бакалов ми каза нещо много важно: “Сунай, всеки от нас е публична личност. Ако само стъпиш на тротоара, ти вече си публична личност”.
Колко вярно нали?! Каквото и да говориш или мислиш, то може, и е под взора на всеки, особено в интернет ерата, в която живеем. Ето защо пиша това:
Не реагирай на всеки! Особено не реагирай на хора, които не познаваш. Не знаеш, какви вътрешни динамики или липси са ги оставили в нивото на което са. Хората винаги ще ви разбират от тяхното ниво на възприятие и ръст, независимо за какво говорите.

Много често съм се опитвал да се контра аргументирам. Търсил съм доводи, аргументи, логика, библейски стихове, оригинални езици, конкорданси, исторически прецеденти и интерпретации, но в края на деня се уверявам, че когато човек е заложник в своя ум, ключът никога не е в други ръце, освен в ръцете на този, който сам се е заключил в затвора на своят ум.
В Послнието към Коринтяните, Шаул (Павел) говори за “пленяване на мисли”, гръцката дума за пленяване там, буквално означава “римски войник, който води някого с насочено оръжие”. Пленяването на мислите е процес. Не можете да промените мислите на някого с поучение или проповед - трябва да извървите пътя заедно, но преди това, трябва да стигнете до болката.
Съдейки от всички водени от мен разговори през години, когато е трябвало да консултирам десетки, а може би и повече хора, аз разбрах, че всеки човек еманира/излъчва вътрешният си човек. Него не го виждаме. Той е скрит. Това което виждаме е едни хора, които качват снимки от вечери, снимки на забележителни места, тагове от курорти, коментари върху актуални и не до там актуални въпроси, и ние погрешно смятаме, че това е действителният човек. Да, ама не! Това е образът на човекът вътре в нас. Това е обликът, който ние сме си създали. Аватари!
За разлика от вътрешният човек, външният е публичен. Той не говори за болката си, а демонстрира сила. Когато човек ”причернява” отвътре, той започва да “изсветлява” отвън. Ето защо, когато виждам реакциите на хората, аз се опитвам да разбера, не какво прави, а защо го прави?!

Всички виждаме хора, които пият много алкохол. Защо? Ползват наркотици. Защо? Бият жените си. Защо? Жени унижават мъжете си. Защо? Пастори контролират и манипулират. Защо? Магазинерката на касата е кисела. Защо? Административният служител е нагъл. Защо? Виждате ли? Едното е клон, а другото корен.
Можете да пропилеете години с клоните. Ще се превърнете в един легалист, чиято всяка втора дума е “трябва”. Ето защо Павел не пленяваше поведения, а мисли.
Умът ни е благословен от Бог. Той е като едемска градина. Но веднъж пуснете ли змията, отровата започва да се просмуква навсякъде. И тогава се появяват:
- огорчение
- непоносимост
- ревност
- състезателен дух
- срам
- страх
- комплекс за малоценност
- непростителност
- нетърпимост
- желание на унифициране на останалите по твой образ и подобие
- използване на наркотици
- алкохол
- интриги
- заяждане
- отмъстителност
- недоверие
- пристрастеност
- сервилничене
и т.н.
Да, изглежда страшно, нали? Как се излиза от такава омагьосана спирала?

Приеми положението си, като проблем!
- Тук голяма част от нас влизаме в режим на отхвърляне.
“Не, аз нямам проблем! Аз съм прав, той или тя е крива. Никой не ме разбира”.
Почакай малко! Ти не си най-важния. Светът не се върти около твоите желания. Ох, това боли, нали? Сякаш някои от нас сме все още на пет и всички лели и чичовци около нас ни щипят по бузите и ни казват колко сме хубави. Да, ама вече не си на пет. Светът е пълен с милиарди хора, а много от тях са празни. Те са готови да те абсорбират. Ти си в общност! Това е първият урок: Ти уважаеми си в общност. Светът е шарен и около теб има хора, които никога няма да те харесват. Точка! Но не можеш да живееш в отрицание от всичко, просто защото една шепа хора, са решили да харесват едно и да не харесват друго. Всеки човек е отделна вселена състояща се от хиляди томове история. Различните истории предполагат различни нива на развитие. Точно както в таблицата на Маслоу. Някои хора няма да напуснат нивото си. Но ако някой не те обича, това не е твоят проблем. Просто ти си избрал лесния начин за справяне. Вместо да признаеш, че имаш твой вътрешен проблем, ти си решил, че другите са виновни. Признанието, че човек има проблем, е като да излезеш от корема на риба. Тогава разбираш, че това което те е заобикаляло не е целият свят, а стомашните киселини на твоята екосистема.
Спри да се гневиш!
- След като отричаме положението си, ние започваме да се гневим. Гневът е загуба на ориентир. Тези от нас, които избираме гнева започваме да унищожаваме. Без значение какво. И точно тогава, ама точно тогава сме способни да проявим поведение, което задълбочава още повече състоянието ни. Аз обичам да казвам, че: Гневът е лопата, с която дълбаеш личната си яма. Блъскаш и не ти пука!
“Да бе, да, имал съм проблем. Нищо подобно. Ще видят те. Какво знаят те за моето състояние? Нищо! Всеки от тях си гледа живота”.
Познато ли ви е?
Когато гневът се завихри, започваме да изговаряме думи, които дълго време сме задържали в себе си. Тогава обиждаме. Тогава споделяме тайни, които не трябва. Тогава унижаваме. Тогава саботираме. Тогава спорим за най-малките неща. Тогава недостатъците на другите ни изглеждат, като планини. Тогава качествата на другите стават застрашаващи личния ни прогрес. Различното мнение ни се струва непоносимо. Гневът е като автомат в ръцете на дете, защото когато се гневим не действаме зряло. Гневът обаче се появява бързо, запалва пожара, кара ни да говорим или напишем нещо срещу някого, и след това се появява тишината. Изчезва шума от счупените мебели, вече е отшумял високият тон, и остава само отдалечаващото се ехо от горчивите и отровни думи.
Не оставай дълго в стаята на тишината!
- Тишината е много опасна. Вижте, вие вече сте отрекли проблема си. След това сте се ядосали. Вие сте опостушили толкова много и сега е тихо. Принципно тишината не е вредна, но само ако не и позволите да ви обладае. Не е добре, даже никак не е добре за човека да бъде сам. Сега вече разбирате какво сте направили и не можете да си простите. Всички ви избягват заради последното ви избухване. И колкото и да не го допускате, тишината създава манталитета на жертвата. Вие започвате да се възприемате, като жертва. Спирате да живеете и влизате в режим съществуване. Знаете ли, че хора които са заети с личните си дела, нямат време да се занимават с животите на другите? Казвам това, защото тишината оформя в нас мисленето на жертва. А жертвата започва да следи другите. Събужда си недоволството. Когато другите говорят за каквото и да е, но не за вас, вие сте недоволен. Струва ви се, че на тях не им пука за вас. А истината е, че вие сте решили да чуете нещо конкретно. Нещо, като:
“Не си виновен или виновна. Всички ние сме виновни. Беше прав, когато се разгневи. Така де, винаги можеш да се гневиш, когато нещо не ти харесва”.
Тишината в която се намира такъв един човек, не е тишина от липса на хора, а от липсата на съжаление. И понеже никой не ви съжалява, тогава започвате да се съжалявате сами. И точно тогава, ама точно тогава се появява болката и тъгата.
Тъгата е целувката на змията!
- Тъгата е много интересна. Аз я познавам от опит. Бил съм пиян от нея за години, дори като повярвал. Намирам я за красива. И тя наистина е, защото те привлича към дълбокото. Започваш да навлизаш в недрата на естеството си, но оставаш без дъх. Тъгата е змия, която те омайва. Тя те разгръща, но само за да те прекрои. С времето ти започваш да се променяш, но вече ти е все тая. Сега, когато тъгата се появи, ти даже спираш да се гневиш. Все тая ти е, дали някой те обича или приема. Ти си готов да се самоунищожиш. Виждаш ли разликата? С появата на гнева ти унищожаваше около себе си, но с появата на тъгата започваш да унищожаваш вътре в теб. Но нека ти кажа нещо тъжни ми друже, колкото и да си внушаваш, че вече нямаш нужда от обич, ако липсата на любов е причината да си в това състояние, то само наличието на любов може да те изкара от него. Но нека да те видим, до къде ще стигнеш. Даже мога да ти кажа до къде… След появата на болката, ще стигнеш до страната на блуждаенето. Тук ще намериш много граждани на тази страна. Ще завържеш приятелства. Те ще те запознаят с техният живот:
- наркотици
- алкохол
- проституция
- хазарт
- магьосничество
- спиритизъм
- контакт с мъртвите
- ясновидство
- баячки
- муски
- карти Таро
и т.н.
Но освен всичко друго, ще те накарат да спреш да се надяваш. Виждате ли? Аз съм говорил с хора в това ниво. Те нямат надежда. Те смятат, че Бог повече не ги обича. Те смятат, че всичко от което се нуждаят е поредната доза наркотик, за да могат да се отпуснат върху бялата пелерина на този прах и да изчезнат. Толкова е трудно да събудите човек, който се е завил с болката си и не иска да се събужда.
Такива хора са в етап, който изчезват. Те си отиват. Не искат да останат в света на живите. Мракът ги поглъща и зове. Те вече нямат комплекси, те не се гневят, те не изпитват и болка, те са живите мъртви.
Църквата ги ненавижда. Държавата ги отрича. Родителите ги губят, а смъртта е единственият им приятел.
Нека ви дам една друга картина на смъртта…
След Възкресението на Йешуа (Исус), Той се яви на Йоан в остров Патмос. Йоан беше заточен на този остров, където най-вероятно работеше в солните мини. Това не беше най-подходящото място за човек с много рани и инфекции, но толкова много сол сигурно след първоначалната болка, може би е била и полезна за раните му. Може би, трябва да приемем факта, че не всяко място първоначално ни се вижда за добро, но Бог в Своята промисъл го превръща в място за благословение. И така, докато беше в Патмос, Йоханан (Йоан) видя Месия, който му каза да предаде послание до водача на Сардийската църква.
“…Зная твоите дела, че на име си жив, а всъщност си мъртъв.“
‭‭Откровение‬ ‭3:1‬ ‭
Убеден съм, че много пъти някои от вас сте чували тези думи, но нека ви дам една различна перспектива върху тях. Към кого са тези думи? Към водача в Сардис, точно така. Но защо точно тези думи?
Сардис е бил елинистичен град, точно както по-голямата част от древният свят. Вярата в многобожието и в частност гръцката митология е била основната религия през онова време. Цялата тази религия е произвела и много странни обичаи, какъвто примерно е бил обичая за погребалната церемония. В Сардис, когато човек умре, той не бива погребан веднага. Преди това е имало обичай, в който близките на починалия са обличали мъртвеца в празнични одежди (дрехи). Те са го гримирали, така щото бледия мъртвец да заприлича на жив човек. А на очите на мъртвеца те са поставяли два плоски камъка с нарисувани на тях отворени очи. След това завързвали мъртвеца на една талпа и преминавали по улиците, като го държели изправен. След тази обиколка те пристигали в специално приготвена къща, където присъствали всички негови близки приятели. Масата е била натрупана с храна и вино. Те поставяли мъртвеца опрян на стена и пирували цяла нощ. Вдигали чашите си с вино и поздравявали мъртвеца.
Когато водачът на Сардийската църква е получил посланието изпратено от Йоханан, той е знаел, какво всъщност означават думите на Йешуа.
А то е: “Стоиш изправен пред църквата. Всички пируват. Облечен си в скъпи дрехи. Споделяш големи откровения и всички те мислят за човекът, който вижда Бог. Но ти си сляп. Ти не виждаш. Очите ти са затворени и само нарисуваните камъни над тях заблуждават цялата църква, че виждаш. Ти си проповедник, който не е прикован за кръста, а си вързан за талпа.”
Защо ви пиша за този Сардийски обичай? Защото хората, които са в дълбокото на болката ядат, но не се насищат, гледат, но не виждат, стоят прави, но са сломени, танцуват, но не усещат стъпките си, пият вино, но не отмиват тъгата, чуват, но не слушат, дори се смеят, но са нещастни. Те са вързани за талпата!
Не ти е време да умреш!
- Тъгата е красива, но само в началото. След втора или трета година танцуване с нея, ти започваш да проглеждаш за нея. От миловидна и красива жена, тя се превръща в изсъхнала и грозна магьосница. Тя е танцувала с милиарди хора от началото на човешката история, но никога не се е наситила на души. Много често, когато някой се остави в ритъма на болката, губи представа за реалността.
Тогава се случва неочакваното…
Появява се той или тя, които започват да ти махат грима. Наричам тези хора вестители. Този човек започва да развързва въжетата, с които си завързан за талпата. Маха двата камъка от очите ти и съблича дрехите ти. Оставаш гол! Нямаш тайни. Гледаш в една точка, но човекът до теб говори. Говори, но някак си странно. През първите седмици ти само го чуваш, но след това започваш да го слушаш. Интересното е, че той не те обвинява. Не те осъжда за нито едно твое поведение в миналото. Не иска нищо от теб, а само възможността да ти дава.
Но най-интересното е, че той не говори за теб, нито даже за себе си, а за Един друг, който също е бил прикован на дърво. Това привлича вниманието ти, защото разбираш, че Този живял в древността Мъж най-вероятно също е бил в голяма болка и тъга. Ето, казваш си, и Той е умрял в болка.
Не е ли интересно, че смъртта на Йешуа винаги ни напомня за нас самите?!
Тогава чуваш, че Той е умрял, не за Себе Си, а заради теб. Но как е възможно?! Защо някой да умре заради мен?! Нещо повече, оказва се, че Той е възкръснал от смъртта! Напуснал е ада! Къде е Той сега? Жив ли е все още?
Можеш да разбереш сам… Защо не се помолиш и да Му говориш. Разкажи му за себе си. Сподели Му, защо си бил ядосан. Опитай!
Нямаш какво да загубиш! Само някой който е бил прикован на дърво, може да разбере мъртвец завързан за талпа!
Аз го направих, махнах камъните от очите си и сега виждам - виждам, че мога да продължа, че има смисъл да напусна собствената си погребална процесия!