Притча за клюките и разкъсаната възглавница, разпръснала пухчета из целия град

Често говорим много за хора, които познаваме. Позволяваме си го и за напълно непознати. Ето ви една история, която ще ви замисли. Имало едно време жена, която обожавала да говори за своите приятели, съседи, дори за случайни познати. Много често техният живот й идвал скучен и тя решавала да украси това или онова. Забелязала, че на хубавите неща никой не реагира, но когато започнела да говори за нещо лошо, всички слушали. Всички я знаели и избягвали, но когато успявала да хване някого за слушател, от устата й се леели водопади с лъжи. Хората само цъкали, но след това и те започвали да ги вярват. Такава е човешката природа.
Една вечер обичайно спокойният й сън бил прекъснат - тя сънувала един огромен пръст от небето, който я заплашвал. Нищо повече.
Съвестта й не била чиста, затова избързала на сутринта при свещеник, за да му се изповяда.
Той я изслушал, но й казал, че за да и даде опрощение, трябва да се качи първо на покрива на къщата с възглавница и с нож в ръката. Когато задуха вятър, да разпори възглавницата и веднага да се върне при него. Така и направила тя.
- Отче, готова съм.
- Къде отидоха пухчетата от възглавницата? - попитал той.
Тя, леко объркана от неочаквания му въпрос, обяснила, че вятърът разпръснал всички пухчета из града и тя не знае къде са.
- Виждаш ли, така си направила и ти. Твоите клюки и злословия са се пръснали из целия град и не можеш да ги спреш. Как да получиш прошка, след като не можеш да ги събереш, както не можеш да върнеш обратно и пухчетата?

По такъв начин се разпространяват лошите и неверни новини. Можете ли да простите, след като пухчетата са вече навсякъде?