Семейната памет: доколко сме свободни да изживеем живота си

Ние сме част от нашето родословно дърво. На не съзнавано ниво в нас действат автоматични програми, съдържащи опита на предците ни. Тези програми са били адаптивни в условията, при които са живели нашите родители и прародители. Тяхната роля е да ни предпазят като ни дадат готови и изпитани модели, които да приложим, в случай че бъдем изложени на сходни на предците ни ситуации. Чрез предаването на опита от родителите на децата, на тях не им се налага да започват да се учат от начало. Това дава на поколението много по-големи възможности за приспособяване и прави възможен еволюционния процес. Предаването на опита на предците например е причината все по-голям брой слонове да се раждат без бивни в днешно време. Тъй като мъжките слонове с големи бивни са обект на преследване от бракониери, липсата на бивни дава по-голям шанс за оцеляването на вида.

Проблемът идва тогава, когато някои от тези програми се разчитат от не съзнаваното ни като адаптивни за нас, но в действителност са силно ограничаващи и дори могат да спират развитието ни, като ни лишават от естественото ни право на личен избор. Причината е, че не съзнаваното ни приема нещата еднозначно и то не е в състояние да оцени спецификата на конкретната ситуация. Например, ако някъде по-нагоре в родословието е имало случай на смърт на родилка при раждане, това драматично за целия род събитие може да доведе до създаването на програма, според която раждането е опасен процес, които може да отнеме живота на майката. Тази програма ще се предава в потомците и тя може да бъде причина за стерилитет на жените от рода. За не съзнаваното, което на всяка цена се стреми да ни запази живи, раждането на дете в този случай ще представлява висок и може би дори неоправдан риск. А в действителност това, разбира се, не е така. В днешно време подобен инцидент би бил по-скоро изключение. Не съзнаваното обаче не е в състояние да прецени разликата в предишната и в сегашната ситуации. Не е в състояние да осмисли конкретната причина за нещастието от миналото и да оцени доколко тя е валидна към настоящия момент. Нито може да си даде сметка за това, какво не е могло да бъде направено, за да се избегне нещастието тогава, което при сегашните условия би могло да се направи. Не е способно и да отчете огромната разлика във възможностите на медицината в миналото и сега.

От само себе си се разбира, че не всички фактори от миналата ситуация биха били актуални в сегашната. И подобна предпазливост от страна на не съзнаваното ни би била излишна, а и в повечето случаи - неуместна. Така или иначе, много подобни програми продължават да действат на не съзнавано ниво и да определят посоката на живота ни без да ни оставят възможността за съзнателен избор. Дотогава, докато не ги осъзнаем и не решим да ги променим.

Нещата се усложняват още повече в резултат от действието на колективната семейна съвест, според която ако негативни събития от миналото не са били преживени, те ще оказват силно влияние върху живота на потомците от следващите поколения. Нашата психика непрекъснато се стреми към завършеност. Ако съзнанието ни е ангажирано с някакъв проблем, то няма да намери покой, докато проблемът не бъде разрешен – по един или по друг начин. Много често травмиращи събития от миналото остават незавършени поради силната психична болка, която те причиняват. В резултат, колективната семейна психика някак си застива в точката на болката. За такива събития обикновено не се говори, защото това би било много болезнено. В тези случаи нещастието от миналото не е било прежалено, траурът по загубата не е бил изживян. Много често такива нещастия са съпроводени и с осъзнато или не чувство за вина, било то основателно или не дотам. Например в горния случай колективното не съзнавано може да „обвини” за смъртта на родилката съпругът (бащата на бебето), което за съзнанието ни би било несправедливо и не дотам логично.

Подобно житейско събитие не може нито да се изговори, нито пък да се забрави. Такъв не назовим траур бива зле прикрит, „погребан” в семейното не съзнавано и предаван през поколенията от не съзнаваното на родителя в не съзнаваното на децата. Унаследена травмата става далеч по-силна и тя непрестанно търси начин за материална изява. „Призракът” непрекъснато се стреми да излезе от своето „скривалище”. Един от начините това да се случи е като човек от следващо поколение поеме житейски сценарий на свой предшественик и го изживее като свой.

Да вземем един пример, описан в книгата на Ан Шютценбергер „Синдромът на предците”. Един от нейните студенти, Бернар, имал брат Люсиен който починал на 33 годишна възраст като взел неволно свръх доза лекарства. Малко преди да навърши 33 години, Бернар започнал много да боледува, претърпял и автомобилна катастрофа. Спял лошо, престанал да прави планове за бъдещето. Близките му не разбирали какво му се случва. Бернар забелязал, че всъщност е повтарял живота на брат си и почти се бил отъждествил с него. Брат му имал две деца с разлика от три години. Бернар също имал две деца с разлика от три години. Брат му си купил голяма къща, той също си купил къща, подобна на тази на брат му. И с голям страх очаквал 33-ия си рожден ден, а с него … и края на живота си.
Когато анализирали геносоциограмата на Бернар установили, че той имал 26 братовчеди, 14 от които носели името Люсиен или негови производни. Девет от тях починали млади при трагични обстоятелства. Като се „изкачили” нагоре по родословното дърво установили, че преди повече от един век неговият прадядо, който също се наричал Люсиен встъпил в генеалогично кръвосмешение с прабаба му. Като малко момче прадядото Люсиен бил осиновен от бедно селско семейство. Когато бил още малък осиновителите му намерили едно изоставено бебе в селото и го прибрали в дома си. Двете деца били отгледани заедно като брат и сестра и много се обичали. Родителите обаче нямали достатъчно средства и затова не осиновили момичето, а го изпратили в манастир. Когато пораснал, Люсиен намерил момичето и се оженил за него. Това не било истинско кръвосмешение, защото двамата нямали кръвна връзка, но колективната семейна съвест го приемала за такова. От там насетне в това семейство сякаш всички искали да изкупят „кръвосмешението” като непрекъснато давали името Люсиен на потомците и носителите на това име сякаш били обречени на ненавременна смърт.

След като осъзнава, че сценарият на живота му е бил несъзнателно програмиран в родословието му, Бернар решава да прекъсне порочния кръг. Спира идентификацията с брат си и изцяло променя живота си. Ражда му се трето дете, сменя професията си, продава къщата си и купува апартамент. Така осъзнаването на програмата само от един единствен член на рода може да доведе до прекъсването й (депрограмирането й) и да изцели цялото родословие.

Идентификацията произхожда от магическото мислене на детето, че то е в състояние да понесе страданието вместо родителя. На практика, разбира се, това няма как да се случи. Страданието просто се удвоява, защото никой не може да понесе психологическото бреме на друг човек. В този смисъл идентификацията е нездрав и непродуктивен опит за възвръщане на баланса в семейната система.

Психологическите последици от идентификацията могат да бъдат много тежки. На дълбоко не съзнавано ниво човек губи представа за собствената си личност. Престава да вижда себе си като отделен човек и е принуден да живее живота на някой друг. Когато сме идентифицирани с някого, ние вече не сме в състояние свободно да избираме живота си. Идентификацията определя мислите и емоциите ни, влияе върху преценките и решенията ни, определя посоката на съдбата ни.

Когато се осъзнае истинската ситуация настъпва облекчение и изцеление. Идентификацията се прекратява. Родословното дърво се освобождава. За това обаче е необходимо да прежалим, да позволим на болката да си отиде, да оставим проблема в миналото, там където той принадлежи, при хората, които касае. Единствено тогава ще бъдем истински свободни да придобием своя собствена идентичност и да изберем да случим живота си.

Автор: Мария Кръстева
www.trans-vision.eu