Как ни влияят мислите

Ответната реакция „борба или бягство" подлага тялото на проверка. Всичките му ресурси се мобилизират за незабавно, необходимо физическо действие — сражение или бягство.

Всички останали телесни функции се задържат — храносмилане, асимилация, произвеждане на кръвни телца, възпроизвеждане на телесните клетки, кръвообращение (с изключение на кръвоснабдяването на някои жизненоважни основни мускули), лечебни и имунологични реакции.

Освен това тялото изпомпва биохимични вещества в организма — естествено произведени лекарства. Мускулите се нуждаят от енергия, и то бързо.

Заг е бил късметлия в това отношение. Доста често той е изразходвал тези вещества чрез тичане, катерене или при схватка. В нашия цивилизован свят ние обикновено не ги оползотворяваме. Най-много да свием ръка в юмрук или да хвърлим нещо, от което само ни заболяват ръцете и пострадват запратените вещи.

От време навреме изкрещяваме, но това не упражнява кой знае как физиката ни. Тялото ни се е подготвило да се сражава или да бяга, за да спаси живота си, а ние обикновено седим и кипим от гняв.

Многократното и ненужно (както и преди сме изтъквали, то е почти винаги ненужно) задвижване на реакцията „борба или бягство" по физиологичен път предизвиква огромен стрес в тялото ни.

Това отваря пътя за болести (на имунната система й се казва: „Задръж засега атакуването на тези вируси — Ще трябва да се сражаваме с диви зверове!"), за проблеми с храносмилането (язви и най-накрая рак), лоша асимилация (спира се навлизането на необходимите протеини, витамини и минерали), за забавено възстановяване след болест (да се овладее дадена болест е далеч по-малко важно от надвиването на дивия звяр), за намалено произвеждане на кръвни телца и други необходими антитела, за болки 6 мускулите, за умора и за общото чувство на „ох, ах, ами сега".

Не звучи добре, нали. Но следва и по-лошо.

Спешно произведените химични вещества, останали неизползвани, накрая започват да се разпадат и образуват други, токсични вещества. Тялото ни трябва още веднъж да се мобилизира, за да се освободи от отровите.

Мускулите остават напрегнати дълго след задвижването на реакцията, особено тези около стомаха, гръдния кош, ниско долу на гърба, врата и раменете. (Повечето хора чувстват хронично напрежение поне в една от тези области). Чувстваме се нервни и напрегнати.

Умът все се опитва да открие причината за това. Ако тялото се чувства напрегнато, умът се чуди каква е причината за тази напрегнатост. Рядко стигаме до правилното заключение: „О, това са просто нормалните последици от ответната реакция „борба или бягство", нищо особено." Обикновено започваме да изследваме вътрешната и външната обкръжаваща среда, за да открием дали няма нещо нередно. И както споменахме и преди, винаги ще се намери нещо, което да не е в ред.

Това е забележителният механизъм на ума. Като му се даде задача, той ще я изпълни с удивителна скорост и точност. Запитан „Какво има?", той ще натрупа списък от оплаквания и ще ги провери и засече със заслепяваща бързина и прецизност. Всичко, което някой би трябвало да свърши, но не го е свършил (включително и ние самите), както и това, което не би трябвало да се върши, но е свършено, се преразглежда, като се поставя в центъра на вниманието, по показатели и с предимство. И всичко това по сигнал за усещане в тялото.

Естествено този преглед на неприятни случки и събития предизвиква един нов рунд от ответни реакции "борба или бягство", което увеличава напрежението в тялото, а това от своя страна увеличава броя на проучванията в ума вследствие на въпроса „Какво става?".

Виждате ли как тази спирала в посока отгоре надолу (ум/тяло) може да продължи неопределено дълго време?

Когато това трае сравнително кратко, се нарича депресия. Но тъй като депресията всъщност е форма на психично отклонение и в нашето общество не се смята за добро нещо, ние се чувстваме потиснати затова, че сме депресирани, поради което отново се задвижва един нов цикъл на ответната реакция „борба или бягство".

Предвид гореизложеното не е изненадващ фактът, че някои хора вземат дълбоко в себе си решение, че не си струва да се живее.