Научете се да скърбите

Сбогувания съпътстват целия ни живот. С годините ще се разделяте и с хора (било че се местите на друго място, било поради смърт), и с неща (с младостта, с това стегнато тяло, което някога имахте, с косата, с ценни вещи и т. н.). Накрая със собствената си смърт ще кажете довиждане на всичко.

Да се научите да жалеете, да скърбите, да казвате с достойнство „сбогом", е едно безценно качество.

Когато загубите близък, умът, тялото и емоциите се лекуват също така естествено и чудотворно, както и физическото нараняване. Трябва да знаете, че да се чувствате изгубен, тъжен, гневен, наранен, уплашен, както и желанието да заплачете, е естествена част от този лечебен процес.

Човешките същества се съвземат от загубата на близък на три отчетливо разграничени, но взаимопроникващи се фази. Първата е шок (отказ да се приеме); втората — гняв или депресия; третата — разбиране или приемане.

Независимо каква е загубата — от неосъществен телефонен разговор до смърт на любим човек — тялото минава през същите три фази на възстановяване. Единствената разлика е във времето, което е нужно за преминаване през всяка фаза, и в интензивността на чувствата във всеки момент.

Първият етап е шок (отказ). Когато за първи път чуем за загуба, първата ни реакция обикновено е „О, не!" Не можем да повярваме на това, което се е случило. Онемяваме. Тази способност да отхвърлим случилото се и да онемеем е благодатна. Много е трудно да се поемат изведнъж катастрофални загуби. Бе споменато, че причината някои хора да се разболеят от бавноразвиваща се, но злокобна болест е свързана с техния собствен начин на умиране, тъй като на такива хора им трябва много време да кажат „сбогом", а те искат да го направят както трябва.

Следващият етап — гневът или депресията, е етапът, който обикновено се асоциира със загубата. Ние роптаем срещу ситуации, хора, неща и лоша съдба, „причинили" загубата (гняв). Плачем. Тъжни сме. Боли ни. Не искаме да живеем (депресия).

Едно от най-трудните неща за приемане е гневът, изпитан към умиращия (дори и към самия себе си). „Защо ме напускаш?!" — пита един вътрешен глас, който иска да знае. Трудно е, защото не сме свикнали да държим някого отговорен за собствената му смърт, освен ако не е ясно доказано самоубийство. Дори хората, които умират от рак на белите дробове, след като са пушили в течение на тридесет години по два пакета цигари на ден, също не се смятат виновни за смъртта си.

Ние не искаме да кажем, че трябва някой да се вини — обвиняването впрочем е безполезно. Но трябва да знаем, че да се ядосваме на някого, за това, че умира, или на себе си за собствената си смърт, е напълно нормално. Това е един естествен етап от възстановяването, през който човек трябва да мине. Да мине, а не да остане в него — в това е смисълът.

И накрая стигаме до разбирането и приемането. Приемаме това, което е. А това, което е, е и независимо дали се чувстваме нещастни или не, нещата не се променят. Дори да се чувстваме нещастни — нищо не можем да направим. Ако не се чувстваме — също. Започваме да разбираме, че нашата мъка няма да промени това, което е станало; само ние се измъчваме. А какъв е смисълът?

Ние включваме тези размисли за скръбта в раздела "Акцентирайте върху положителното", защото тя е положителна човешка черта. Тя ни позволява по-лесно да се приспособим към промяната. Да изпитваш болка и гняв при загуба, не е нещо лошо. Това е естествена човешка реакция. Лошото е, когато се отхвърля процесът на лекуването, който всъщност е дар.

Приемете процеса. Приемете онемяването, болката, гнева, тъгата, сълзите и най-накрая — приемете това, че сте го приели. Може да е трудно. Възможно е хората да очакват от вас да скърбите по-дълго, отколкото вие смятате за необходимо, или на тях може да им се иска по-бързо да приключите с жалеенето. Често хората черпят утеха от своята неутешимост. „Хайде, хайде" — казват те — „Всичко е наред", когато всъщност нищо не е наред.

Скръбта си има време.

Ако се отрича очевидното, а именно, че от болката боли, това само забавя процеса. Отделете необходимото за скръбта ви време, за да можете добре да се сбогувате. В момента, в който истински разберете и приемете собствената си смърт (не само чрез разума си), ще получите способността да разбирате и приемате и целия процес на живота.