Седма чакра (Сахасрара)

Демон на Седмата чакра е привързаността. Макар че привързаността е необходима, за да се изпълнят задълженията, важни за долните чакри, тя пречи на нашата способност да се разширим в Седмата чакра. Привързаността отрича постоянно течното състояние на универсалната система. Тя ни приковава към времето и ни прави неспособни да се придвижим напред. Приковава ни към едно малко място и ни прави неспособни да обгърнем едно по-голямо място. В източните религии привързаността се разглежда като основа на всяко страдание.

Привързаността е изплъзващ се демон. Не е нещо, без което можем да живеем изцяло, тъй като имаме нужда да поддържаме известни здрави привързаности към своите деца и любимия човек, към своите цели и спогодби. Веднъж чух историята за един йогин, който срещнал учител и го помолил за учение. Учителят поискал от него да докаже искреността си, като се отрече от своята жена и семейство, което йогинът сторил незабавно като доказателство за своята непривързаност. Наистина ли е духовен акт да изоставиш хора, които се нуждаят от теб, за да можеш да следваш собствените си желания за просветление? Според мен не. Това е било просто прехвърляне на привързаността. Истински непривързаният би трябвало да каже: „В момента имам отговорности. Ще дойда, когато времето е подходящо."

Според някои отказът от привързаност е синоним на отказ от отговорност. Той може да стане средство за бягство. Когато стане трудно, просто се отказваме от своята връзка, вместо да работим върху неприятните въпроси. Постъпвайки по този начин, изпитваме свобода, но жертваме растежа си.

В истинския смисъл на думата отказът от привързаност се отнася до това как управляваме своята психична енергия. Да се откажем от привързаността означава да премахнем своята фиксация върху нещо външно, да се откажем от нуждата си да контролираме, от желанието си за определен резултат. Привързаността е нашият начин да не вярваме на мъдростта на вселената, докато тя в действителност се опитва да ни научи на нещо. Стоим привързани, защото по-скоро се отбраняваме срещу страданието си, вместо да видим, че страданието е урок. Привързаността казва, че ние със сигурност знаем кое е най-доброто. Тя не допуска смирението, което ни отваря към нещо по-голямо.

Подобно на всички демони на чакрите, привързаността сама по себе си е учител. Трябва да се обърнем към основните фактори, даващи сила на привързаността. Каква цел обслужва тя? Коя е болката, която трябва да се облекчи? Кой е този, който страда? Загубата ни принуждава да пренасочим своите енергии. Към какво ни тласка тя? Какъв е урокът, на който ни учи? Обръщането към основните ни нужди ще облекчи нашите привързаности към онова, което не можем да имаме.

Привързаността фиксира нашата енергия извън Аза. През XVII век католическата църква била така привързана към идеята, че Слънцето се върти около Земята, че Галилей бил заставен да замълчи и наказан за това, че твърдял обратното. Бащата на един мой познат беше така привързан към вярата, че синът му хомосексуалист е грешник, че отказваше да го види, когато последният, болен от СПИН, лежеше на смъртно легло, отказвайки и на двамата силния миг на края. Сигурността може да бъде един от най-големите етикети на незнанието. Когато сме сигурни, че знаем нещо, рискуваме да затворим Седмата си чакра. Новата информация изисква от нас да разширим своята система на вярване, а отказът да направим това затваря системата ни.

Друга дума за „привързаност" е пристрастеност. Ставаме привързани, защото това обслужва целта ни да постъпваме така - не защото сме прави или защото нещо или някой е напълно подходящ за нас, а защото несъзнателно използваме тази привързаност, за да избегнем някой аспект от нашия растеж.

Избягването е друга форма на привързаността, само че в обратната посока. При избягването сме привързани към това да нямаме дадено нещо, най-често сме привързани към нежеланието си да се занимаваме с неприятни или трудни ситуации, в които се чувстваме неадекватни. Почти всичко казано за привързаността може да бъде в еднаква степен приложено към избягването, а онова, което избягваме, се отнася в еднаква степен към нашия растеж. Интересно е да се отбележи, че в отношенията избягването на една личност често става привързаност на друга. Тези ситуации често могат да се коригират, като и двете страни се изместят към центъра.

И при привързаността, и при избягването трябва да има готовност за освобождение, готовност било да погледнеш в лицето, било да пуснеш въпросното нещо. Това често трябва да стане на равнището на третата чакра, която е най-силно ангажирана с задържането и пускането. Както казва Чарлз Уайтфийлд: „Страданието може да наложи нова перспектива и възприятие на това каква е действителността. Чрез повтарящата се фрустрация то може да отслаби егото достатъчно, за да позволи един отказ или отдаване, което отваря личността за възможността да трансцендира своите предишни системи на вярване и равнище на съзнание."