Седма чакра (Сахасрара)

Ерих Янч, теоретик на новите системи, описва три отделни системни равнища на човешкото съзнание: рационалното, митичното и еволюционното. Ако си представим живота в цялата му сложност като вода, течаща в речно корито, можем да сравним всяко от тези равнища с отделна операционна система, която организира информацията и опита.

Започваме с това как седим на брега на реката и гледаме течащата вода. Това представя рационалната система, при която познанието идва чрез науката и други логически, емпирически средства. Най-важните дейности на рационалния модус са наблюдението и установяването на закони. Нашият метод на изследване се характеризира от отношението аз-то - субект към обект. Превръщаме нещата в то и наблюдаваме тяхната реакция. Наблюдаваме и измерваме покачването и спадането на водата, брега на реката и неговата ерозия, листата и пръчките, носещи се по реката. Научаваме толкова, колкото можем, намирайки се извън реката, но когато се наведем по-близко и по-близко до водата в опита си да разберем нейните по-дълбоки тайни, евентуално падаме вътре. Бидейки потопени във водата, нашата перспектива се променя драматично. Това ни хвърля в митичната система.

Много хора предпочитат да останат завинаги на брега, събирайки данни. Те мислят, че ще постигнат просветление чрез натрупването на по-големи купчини информация.

Когато паднем в реката, ние се преместваме от наблюдението в опита. Потопени в реката, вече не можем да гледаме външното, а се намираме вътре в една сила, по-голяма от нас. Тази сила е митичният аспект на реката. Той не може да бъде обяснен с понятията за литри вода или скорост на течението, а е нещо, което знаем и изживяваме. Ако приемем това митично равнище и решим да плуваме в реката за известно време, вече не гледаме на реката като аз и то, а като аз и ти. Тук субектът прегръща субект. Реката има собствена жизнена сила - тя отива нанякъде и ни носи надолу със себе си. Ние глупашки можем да се опитаме да плуваме срещу течението или можем да позволим нейната сила да ни отнесе на едно пътешествие.

Архетиповото съзнание възниква, когато влезем в реката. На архетиповото равнище ние се идентифицираме с реката, идентифицираме се с нея като силата, която ни носи по нашия път, идентифицираме се с нейните бързи и бавни места, с опасните й прагове и чувствени вирове. Идентифицираме се и я приемаме.

Нашата сбирка от информация, натрупана на рационалното равнище, сега се сглобява в една интуитивна цялост, в завършен гещалт, който включва едновременно ума и тялото. Той ни помага да узнаем колко кубически метра текат през реката или дали пред нас има водопад или праг. Това познание е нашата основа, необходимата ориентация на съзнанието на долните чакри. Но все пак то ни казва малко за това как да плуваме, умение, което можем да научим само като се намокрим. Щом вече плуваме, не можем да обясняваме колко литра вода изтласкваме с ръцете си или дори с каква честота загребваме. Можем да се учим само по чувство и чрез самото правене, както е и при потока на живота.

На митичното равнище се борим със сили, които имат свой собствен живот. За да оцелеем, трябва да станем едно с една сила, но трябва да напуснем речния бряг, за да добием този опит. Това е онзи аспект от духовността, който включва освобождението (пускането). Речният бряг е познатият ни свят, рационалният ни ум, сигурността ни и защитеността ни. Той е нашето тяло на познанието. Когато влезем в митичното съзнание, рационалната система не изчезва, но е трансцендирана от един по-дълбок опит.

Да станем „едно с реката" не означава, че се загубваме. Ако просто сме се отказали и сме се предали на водата, ще се удавим или ще се разбием в скалите! Това е предизвикателството, с което повечето от нас се сблъскват по своя духовен път. Как да станем едно със сила, по-голяма от нас, без да изгубим себе си? Волята на третата ни чакра трябва да се заеме с това и да ръководи работата на краката. Трябва да изучим своето отношение към реката и да тълкуваме множеството си чувства, които ни казват точно как да се придвижваме сред скалите. Щом скочим в потока енергия, течащ през телата и живота ни, ние сме принудени да имаме работа с по-големи предизвикателства. Принудени сме да се развиваме.

Чрез това потапяне - не просто скачането в реката, а ученето ни да плуваме, докато това стане великолепен свободно течащ танц - ние влизаме в третото равнище на съзнание: еволюционната система. На тази точка аз и ти стават ние. Това е разширението към универсалния ум, единението с божественото и всеобемащото състояние на битие, в което границите на системата са премахнати и реформирани в една по-голяма и по-дълбока цялост. И отново не загубваме Аза, а го реформираме. Сега Азът включва всичко. Тук е нашето финално трансцендиране в космическото съзнание, от което ще се върнем с обновено разбиране, за да подпомагаме процеса на културната еволюция.

Много духовни дисциплини, особено онези, които са ориентирани към въздигането, ни съветват да се откажем от Аза, да отдадем всичко на един учител, гуру и особена концепция за Бога. Макар че е важно да се откажем от привързаностите към по-нисшето его, онова, което е действително нужно за нас, е да станем едно с божественото. Няма ние без Аз. Да станем едно с божественото не означава да захвърлим Аза (като архетип на целостността), а да осъзнаем, че божественото съзнание представлява онова, което е Азът в действителност.

Да станем едно с божественото означава да премахнем или да трансцендираме границите, които ни разделят. Тези граници съществуват единствено в нашия ум. Онова, от което трябва да се откажем, е нашата привързаност към речния бряг, отказът ни да скочим и да се намокрим, да приемем шанса на непознатото. Трябва да се откажем от вкопчването си към рационалния модус, когато той е неспособен да ни даде по-дълбокия смисъл на това какво е да си в реката. Както казва Янч: „Без еволюционното изследване ни липсва чувството за посока; без митологичното изследване ни липсва чувството за съществуването като система; без еволюционното и митологичното изследване се откъсваме от света, в който живеем."