Законът за ученето

Посланието на желанията

Всяко желание, всяка цел е едно послание, насочва  вниманието ми към някаква липса, показва ми, че не съм там, където би трябвало да бъда.

При това винаги би трябвало да се питам: Изпълнението на моето желание би ли премахнало в действителност липсата? Постигането на моята цел в действителност ще ме доближи ли до мен самия? Какво би трябвало да направя, за да премахна наистина липсата? Какво би трябвало да направя, за да съм там, където би трябвало да бъда? Какво би трябвало да направя, за да бъда такъв, какъвто е бил божественият замисъл за мен? Какво да направя, за да се доближа действително към себе си?

Към каква липса иска да насочи вниманието ми това желание? Тази цел каква крачка всъщност ме приканва да направя? Какви изводи ще са необходими за действителното отстраняване на тази липса, за да се доближа действително до себе си?

Какво ще се промени веднага чрез това в моя живот? Как чрез това ще изглежда той от този момент? Какво трябва да направя, за да живея по-правилно, по-хармонично, по-добре? Какво е необходимо да се направи, за да не се налага животът да повтаря този урок?

Всяко послание е подкана да се учим. Желанията остават толкова често неизпълнени поради това, че подканата да се учим не е осъзната. Осъзнай нагласата за бедност и липса в своите желания! Бягай от липсата и навлез в съзнанието за благоденствие. Откажи се от желанието си и бъди желанието си!

Посланието на една ситуация

Често сме изправени пред наистина странни ситуации. Разбираемо е да се питаме: „Как можа да се случи това сега?”, „Това пък какво трябва да значи?”

Ситуация, в която ме е поставил живота, е също предизвикателство да се уча, за да мога по-лесно да осъзная сам себе си, да се развия, да срещна самия себе си.

Това е може би подкана да открия истинското си призвание и да го осъществя. Шанс да се превърна в едно цяло с едно ТИ.

И така задайте си въпроса:

• Защо животът ме поставя в тази ситуация? Какво е истинското ми призвание? Какъв е шанса на това партньорство? Какво трябва да направя, за да мога да го открия и осъществя?
• Какви изводи следват от това? Какви последици ще има това?
• Какво трябва да се направи?
• Какво трябва да се откажа да правя?
• Какво трябва да се промени?
• Какво ще се промени веднага чрез това в живота ми?
• Какво трябва да се направи, за да не са нужни повече в бъдеще послания в тази или някоя друга област?

Животът непрекъснато ми изпраща послания чрез все нови и нови посланици. Причината за всички писма, които получавам – любовни писма, реклами, предупреждения покани, призовки, съм самият аз. Мога да получа само каквото съм превърнал в необходимост, която да се случи. Трябва само да разпозная посланията, да ги разбера, да ги приема и да ги следвам като променя живота си по съответния начин. Все пак винаги трябва да различавам посланието от посланика и да не отхвърлям едно послание, защото не ми харесва посланика. Иначе ще се държа тъй като че ли съм отказал пощенски (паричен) запис, само защото пощальонът не носи вратовръзка или не ми е симпатичен. По същия начин не трябва да приема истината и мъдростта заради източника, откъдето идва, а само, ако тя докосне струната на моята вътрешна истина, ако вътре в мен прозвучи отчетливо „да”.

Аз съм единственият мислител в моята вселена. Всичко, което ми се поднася, са само предложения за учене, отправени от живота към мен, и аз решавам дали са част от мен, дали ще ги приема или не. Приемам само това, което припознавам като правилно, което наистина е част от мене.

Отсега насетне не приемам повече за валидно и оправданието: „Няма нужда да следвам посланието, тъй като и самият посланик не го следва.” Ако другия не го прави изцяло и съвършено, това за мен все още не е причина да не го правя докрай и несъвършено или въобще да не го правя.

Така също все по-ясно осъзнавам, че другият няма никаква вина, независимо какво „ми причинява”, тъй като той е само „посланикът на съдбата”, причината за това е в мен. Всичко, което ми е неприятно, само насочва вниманието ми към някаква липса в мен, иска в действителност само да ми служи и, да ми помогне.

В действителност никой не може да ми навреди, никой не може да ме измами, тъй като мами в действителност самия себе си. Дори когато това привидно му се удаде, аз съм този, който е получил дар, защото съдбата уравновесява въздействието или даже предизвиква неговата противоположност. Както пише в Гьотевия „Фауст”: Едната сила, която непрекъснато желае злото, и въпреки това създава доброто.

Осъзнавам себе си като частица от всеобхватния ред, че такъв, какъвто съм, съм такъв, какъвто трябва да бъда, и приемам сам себе си с благодарност в тази си битност. Осъзнавам, че животът се състои от една безкрайна поредица от първи крачки. Каквото и да се случва, в тази ситуация още никога не съм бил, и каквото и да правя, го правя за първи път. Животът е вечна премиера, без генерална репетиция, винаги е нов и неповторим. И независимо как се случва, той се случва винаги добре, и аз във всеки момент имам избор.

Няма нужда да се боря с живота или срещу живота, не трябва и да оцелявам, а в действителност да се уча да живея. Аз съм жива част от живота, изпълнен с доверие се впускам в него и по този начин в самия себе си. Тогава животът ме носи.

Тогава нямам нужда от „допълнителни уроци”, от удари на съдбата, от никаква криза и повече от абсолютно никакво крушение, които да ме принуждават най-накрая да направя това, което трябва да бъде направено. Трябва да постъпвам така само дотогава, докато съм настроен срещу живота и по този начин срещу самия себе си. Ако направя това, животът „безпрепятствено” се случва чрез мен.

Ако наистина се поверя на „бурната река на живота”, не плувам срещу течението, не искам да остана нито на единия нито на другия бряг, а остана в средата, тогава съм в съз-вучие с живота, аз съм реката, аз съм цялото, аз съм в реката, в подходящата среда, в  дао. Научил съм, каквото трябва да се научи – аз съм този, който  СЪМ.