Травми на Трета чакра

Понякога ситуацията в семейството изисква детето да порасне прекалено бързо и да поеме отговорности, които надвишават зрелостта на неговата възраст. Злоупотреба с родителското положение, бедност, болест, смърт или развод могат да тласнат детето в ролята на заместител на съпруг или родител. Това може да приеме различни форми: даване на емоционална подкрепа на останалия родител, помагане в отглеждането на по-малки братя и сестри, печелене на пари за семейството, отказ от свободите на детството или от социален живот с връстниците, или дори сексуална връзка с родителя. Тъй като очакването е, че детето може да изпълни тези роли, а реалността е, че биологически и емоционално то е твърде малко, за да ги изпълни адекватно, детето остава с едно съсипващо чувство на неадекватност. Такава неадекватност не само се прилепва към всяка задача, която то се опитва да извърши в бъдещето, но и към самата му представа за себе си. Това чувство за неадекватност може да бъде обърнато само чрез признаване на неуместността на тези очаквания и работа върху съпровождащите го чувства. Както казва Алис Милър: „Човек е свободен от депресия, когато самоуважението му е базирано на автентичността на собствените му чувства, а не на притежаването на определени качества."11

Д., най-голямото от четири деца, е дете на майка алкохоличка и баща, който често пътувал по служба. Моделът на нейната майка бил да започне да пие следобеда и по времето за вечеря да е „в безсъзнание". Това означава, че Д. на дванадесет години поела ролята да храни гладните си братя и сестри и да ги слага да спят, след което можела да започне да прави домашните си работи. В къщата рядко имало подходяща храна, за да се направи добра вечеря, нито пък момичето имало някакви напътствия как да готви, затова вечерите не били нито вкусни, нито хранителни. Независимо от старанията на Д. нейните братя и сестри плачели, роптаели и негодували срещу ролята й на родител-заместител. Те естествено били гневни и било трудно да бъдат контролирани, и Д. се чувствала безсилна и неадекватна в присвоената й роля. Поради стреса от хаоса в домакинството често плачела, докато заспи. Като резултат Д. се справяла зле в училище и впоследствие дори не кандидатствала за колеж, убедена, че е твърде тъпа, за да се справи с учебния материал. Приела този образ за себе си и посредствеността, която върви с него, през целия си живот. Когато по-късно забременяла с детето си, изживявала пристъпи на паника и чувствала, че не може да се грижи за дете, макар че имала подкрепящ я съпруг и достатъчно доходи, за да се справи през първите години.

Такива чувства могат да възникнат и от ситуации, в които подкрепата изглежда адекватна. Дж. например е бил син на изтъкнат хирург. На тригодишна възраст родителите му го научили да чете и да решава прости математически задачи. Водели го на концерти с класическа музика и през цялото му детство му давали най-доброто, което може да се купи с пари. Той прескочил два класа и на шестнадесет години завършил училище, след което постъпил в колежа „Айви Лийг" (група университети в североизточните щати на високо академично равнище). След постъпването в колежа обаче имал сериозно нервно разстройство и бил неспособен да посещава занятията. Чувствата му на неадекватност били така силни, че макар да бил блестящ ученик в миналото, единствената възможност, която можел да види, бил неуспехът. Тогава този неуспех щял да измами доверието на родителите му и да разкрие онова, което Дж. винаги бил подозирал - че е неспособен да учи. Той се чувствал така, защото борбата за успех винаги била твърде тежка за него, макар че изпитите не показвали такава неспособност. Всъщност чувството за неадекватност идвало от факта, че той постоянно бил тласкан отвъд подходящото за възрастта му равнище. Емоционално и физически бил винаги по-млад от съучениците си, които негодували срещу неговото положение - нещо, което само увеличавало стеснителността му и чувствата му за посредственост.