Травми на Трета чакра

Срамът възниква в резултат от почти всеки вид детско малтретиране, било то авторитет, неподходяща за възрастта отговорност, пренебрегване, изоставяне, сексуално, емоционално и физическо малтретиране или прекомерно критикуване. За детето, което не може да си обясни такова поведение в понятията на родителското несправяне, единственото заключение е, че грешката е в самото него. То заключава, че някак си е причинило малтретирането и го е заслужило, че е някак си лошо или недостойно за истинска любов и подходящи грижи. Макар че това заключение не се извършва на съзнателно равнище, то става първичният оформител на поведението, тъй като умът се научава да надзирава всеки инстинктивен импулс и спонтанен израз. Така личността става вързана от срам - от едно съзнание, което критично наблюдава и контролира, опитвайки се да предотврати спонтанните действия, за да не предизвика още повече срам.

Някои родителски действия засрамват непосредствено и твърдения като „Не трябва да се срамуваш от себе си!" са твърде общи. Пропускането да се похвалят постиженията на детето, съчетано с прекомерно критикуване на неуспехите му, ще създаде вързана от срам личност. Колко пъти съм чувала за родители, които постоянно са наричали детето си „глупаво", „грозно", „шантаво" или „мързеливо", когато в действителност това са били поведения, съответстващи на възрастта, на която са възниквали. Децата, които не могат да разберат нещо, което никога не им е било обяснено, които не са научени да се грижат за себе си в понятията на личната хигиена или които реагират спонтанно на шантави ситуации, често биват засрамвани за отговори, които не могат да променят. В резултат техният естествен отговор става една отговорност, която трябва да бъде пожертвана в името на сигурността и одобрението. Така егото се отделя от инстинктивното ядро на Аза.

В чудесната си книга Лекуване на срама, който ви връзва Джон Брадшоу описва как непризнатият срам на родителя се предава на децата. Да вземем за пример майката, чието единствено чувство за постижение е чрез поведението на нейните деца. Нейният собствен срам се пренася върху детето, когато то не успее да живее според нейните изисквания за одобрение, и така тя изпитва срам, ако неговите дрехи са мръсни или ако то не се е държало добре в къщата на баба. Или бащата, който е отпаднал от училище, може да се опитва да получи компенсация чрез кариерата на сина си в колежа и поради това прекомерно да засрамва сина си, ако той не се справя добре.

Срамът свива седмата чакра (възприемането и разбирането) от централния стълб на тялото. В резултат мислите и възприятията на съответния човек често пъти не са в съзвучие с реалността на тялото. Умът може да се опитва да задейства тялото над неговите възможности, пренебрегвайки неговите послания за храна или почивка, отричайки емоционалните нужди и държейки цялата система в състояние на изтощение.

Срамът често се усеща като насочена навътре спирала от енергия в корема - усещане на внезапна слабост, сякаш чакрата се върти в спирала назад към гръбнака, вместо напред към живота. Пеперудите в корема приличат на спиралата на срама - страхуваме се, че няма да бъдем достатъчно добри, че сигурно ще претърпим неуспех или че ще се изложим.

Срамът създава блокаж между ума и тялото, който откъсва човека от същинския му Аз. Тъй като третата чакра има такова близко отношение към развитието на егото, чувството на срам и чувството за Аз са слети. Детето не схваща своите действия като погрешни, а самото себе си - създателя на тези действия - като фатално дефектно. „Само една дефектна личност би направила такава грешка", си казва. Всяка следваща грешка (а животът е пълен с такива) само подсилва това негово основно вярване.

Понякога засраменото ядро става самоизпълняващо се  предсказание. Нагаждаме своето поведение към схващането, което имаме за себе си. Страхувайки се да правим грешки, ние не се осмеляваме да рискуваме и се поддържаме малки и ограничени, като просто си даваме причина за своите чувства на посредственост. Лишени от вярата, че можем да успеем, ние се отказваме, без действително да се опитаме, и разбира се, в своя отказ си доказваме, че не можем да успеем.