Трета чакра (Манипура)

Като деца ние биваме награждавани, когато правим онова, което се „очаква да правим", и наказвани, когато не се подчиняваме. В решителния период на развитието на автономността волята се структурира от неща извън нас, без оглед на нуждите и насоката на Аза в нас. Обучават ни да бъдем послушни. Послушанието изисква воля, но воля, отдадена на друг, или разформирована воля. Тя вече не се заражда в собственото ни тяло, а в тялото на някой друг - тялото на родителите ни, на любовника ни, училището, корпорацията или военното тяло. Волята, която не можем да предявим, ни отваря за манипулиране от другите, тъй като има изобилие от хора, които обичат да ни казват какво да правим, aко сами не знаем това.

Послушанието ни откъсва от отговорността, тъй като просто следваме заповеди. Ако заповедите са погрешни, виновен е някой друг. Когато приемем послушанието като навик или даденост, заприличваме на роби. Забравяме да питаме. Небрежно зарязваме любимите си, без да мислим как се чувстват, защото нашите приятели постъпват така. Приемаме онова, което виждаме, без да се питаме дали няма друг начин. Продаваме част от душата си.

Отговорът не е да станем волеви индивидуалисти, търсещи просто собственото си удовлетворение, тъй като това отрича по-голямата социална тъкан, в която сме втъкани. Чистият егоизъм, неомекотен от доброволно сътрудничество с по-големи сили, е също толкова вреден. Тогава оставаме впримчени в по-малкото еготично Аз, неспособни да влезем в меката любов на сърдечната чакра. Това ни оставя изолирани и безсилни, тъй като няма обединено действие или дух на сътрудничество.

Но ако това сътрудничество не е доброволно, тоест произлизащо от собствената ни воля, то няма реална сила или ентусиазъм. Не притежавайки подкрепящото желание на долната чакра, ние ставаме послушни и покорни автомати, изпразнени откъм жизненост и автентичност. Потискайки своята воля, ние си навличаме нейната сянка, която е или пасивно- агресивен саботаж, или по-скоро реактивен бунт, отколкото стратегическо действие.

В своята класическа книга Любов и воля Роло Мей проучва кое лежи в основите на разстроената воля: „Смятам, че това е състояние на липса на чувства, на отчаянието, че нищо няма значение, състояние, много близко до апатията." И по-нататък я описва като „способността нечие Аз да бъде организирано така, че да може да се осъществи движение в определена посока или към определена цел." Нейна основа е желанието, копнежът на втората чакра към онова, което ни липсва. Желанието е гориво на волята; съзнанието, спускащо се отгоре, й дава посока и форма чрез целенасочеността. Няма воля без цел - а само прищявка.

Нашият копнеж ни насочва към бъдещето. Не е случайно съвпадение, че думата воля (will) се използва в бъдеще време на всички английски глаголи: I will go, I will tolk to them, I will finish my book. Чрез волята превръщаме това бъдеще в реалност.

Интересно е да се отбележи, че чакрите ни, подредени една над друга, е акт на волята от енергетичния източник на тялото. Когато самоуважението е ниско, когато волята е пречупена, когато сме уморени и нямаме жизненост, тогава тази област от тялото се свива. Чакрата не е достатъчно пълна, за да подкрепя горната част на тялото. Лишен от тази подкрепа, гръдният кош се свива, ограничавайки притока ни на въздух, главата не се подравнява с тялото, а коленете се свиват, откъсвайки ни от нашата истинска основа. Когато развиваме волята, е полезно да правим упражнения като например изправено седене, които усилват стомашните мускули и подкрепят тази уязвима част от торса.