Трите ключа за дома

Дом. Дума, стара колкото света. Познатото и непознатото в нея. Познатото и непознатото в нас.

Два пъти се разля кафето ми, преди да започна да пиша. Сигурно някой, който е бил чест гост в дома ми, сега е гост във мислите ми...

Ние, хората, сме склонни да поддържаме теорията за многолюдно семейство и като че ли образът на препълнената къща се е превърнал в традиция, дори в илюстрациите по детските книжки.

От незапомнени времена портите на българина са били широко отворени и в делник, и в празник. Надали има друг народ, който е склонен да включи в единицата „семейство под един покрив“ лели, братовчеди, стринки и прочее. Още в първите български романи родата на чорбаджията е сядала заедно около масата и хляб е имало за всички...

Да, но не случайно употребих думата „къща“. Къщата е едно, домът – съвсем друго!
Там, където се прибираш, уморен от дългия ден и празните хора, те чака твоето семейство. Твоето! Не продължение на предишното, а само и единствено твоето. Съпругът и децата. ( Или съпругата и децата.) И не минаваш през порта, а през врата с ключалка. За да отключиш тази врата, са ти нужни Три ключа. Единият за твоето сърце. Вторият за сърцето на любимите същества. И последният – за Божието послание под покрива на дома ти. Отключваш сърцето си за всичко недоизказано отвън, за нераздадената любов, за несподеленото докрай щастие. У другия събуждаш нежността и топлината, езикът на жестовете. А Божието послание е нещо твърде лично и специално, за да може да бъде коментирано, дори от автора на настоящата статия. То може да бъде въпрос или отговор. Писмо от пеперуда или таен полет на духа.

Не е ли измислено всичко на Земята достатъчно просто, за да го натоварваме с излишни условности? Питали ли сте някога, защо думата „Дом“ съдържа Три букви? Езикът ни е достатъчно богат на звукове и словосъчетания. Но Някой или Нещо е предизвикало у човека асоциацията на това „убежище за душата“ именно с Числото три. Както са три ключовете за дома...

Анастасия Георгиева