Законът за мисленето

Прозрението, че психохигиената е също толкова задължителна за запазването на душевното здраве, колкото телесната хигиена за запазване на телесното здраве, не е ново. Още в началото на 20 век са излизали отделни публикации на тази тема, но интересът на хората е малък. Вероятно защото са липсвали полезни указания за това, какво би могъл да направи отделният човек за запазването и стабилизирането на душевното си здраве.

И телесната хигиена се разпространява широко едва когато в съзнанието на хората са били втълпени конкретни правила като редовно миене на ръцете и зъбите. Към това се числи и изолирането на хора със заразни болести, за да не се заразят околните. Това било логично и разбираемо, тъй като така хората са се справили с телесните инфекциозни болести като чума, тиф, холера поне при индустриалните нации.

Но и на духовно-душевно ниво съществуват „инфекциозни болести” и „епидемии”, които все повече ще се разпространяват, ако чрез редовна психохигиена, превърната в траен навик, не създадем предпоставката за действително духовно-душевно здраве.

Такива духовно-душевни инфекции са ядът, страхът, стресът, грижите, бързането, чувството за вина, агресиите. Всеки от нас се сблъсква отново и отново с една или друга от тях, или дори с комбинация от различни фактори – докато провежда редовно психохигиена. Към това се числи преди всичко вечерното „мислено преживяване на нещата по друг начин” при което се премахват всички заразни енергии и се превръщат в тяхната противоположност преди да могат да причинят вреди. Част от това е и да можеш да приемеш всеки човек такъв, какъвто е в действителност. Да засвидетелстваш всекиму добронамереност, може би даже да покажеш любов.

Само когато психохигиената се е превърнала в утвърден и редовен навик, тези духовно-душевни инфекции нямат повече никакъв шанс. Резултатът е душевна хармония и непоклатимо спокойствие, с което вървим през живота.

В степента, в която нараства същинската интелигентност, мисленето става излишно. Съвършеният повече не разсъждава, той знае и реагира спонтанно. Мисленето е заместител на още недостатъчната интелигентност. Колкото по-голяма е интелигентността, толкова по-малко имаме нужда от мисленето. Тогава възприемаме това, което съществува: Разпознаваме действителността зад привидното без да трябва да размишляваме върху това.

Дотогава, докато нашата интелигентност не е съвършена, трябва да разсъждаваме. Трябва да планираме нещата предварително. Когато настъпи ситуацията, действаме в съответствие с нашето мислене. Така непрекъснато действаме, изхождайки от миналото, въпреки че може би вече отдавна е настъпила нова ситуация. Докато мислим, нашите действия се определят от миналото. Но всичко непрекъснато се променя, всичко тече.

Трябва дори да помислим, как да доставим радост на жена си, на нашия партньор. Ако наистина обичаме, няма нужда да размишляваме. Тогава постъпките ни произтичат от любовта и можем да бъдем сигурни, че във всеки момент постъпваме правилно. Мисленето така често се превръща – още – в заместител на липсващата любов.

Мисленето е нещо чудесно и би трябвало да се научим наистина да го владеем. Но би трябвало да знаем, че то винаги е заместител на действително същественото, което трябва да постигнем: мъдрост и любов.