Законът за съдбата

Човек има свободата на избора. Обаче обратната страна на тази свобода е сблъсъка с последиците от собствените ни постъпки. Тук действат законът за съдбата или законът за причината и следствието, който се проявява под формата на съдба. - Съдбата не е нито непроницаема Божия воля нито сляпа случайност. Тя е в много по-голяма степен възможно най-справедливият закон, за който можете да се сетите, и гласи: „ Всеки получава това, което причинява. Не по-малко, не повече, и не нещо друго.” Така съдбата винаги представлява дреха по мярка, отговаряща на това, което лично сме направили необходимо. Влизането в спор със съдбата води в крайна сметка до срещата с Едната сила, която наричаме Бог.

Човекът е творец, носител и този, които преодолява своята съдба. Всяка мисъл, всяко чувство, всяка дума и всяка постъпка са причина, чиито следствия ще настъпят. Всяко следствие винаги съответства в количествено и качествено отношение на причината. Поради това няма нито случайност, нито възнаграждение нито наказание , а само причина и следствие. Съдбата е сбора от следствията на нашите решения. Не е възможно да действаш и да избегнеш последствията.

Законът за съдбата изисква от човека съзнателно да поеме пълната отговорност за своя живот и прави така, че той да се сблъсква с последствията от своите действия дотогава, докато премахне създадените от самия него проблеми и по този начин стане свободен. Законът за съдбата се намесва там, където човекът не може сам да внесе хармонията в Творението.

Самият закон няма способност да взема решения. Той само гласи: „ Ако направиш това, ще стане това. Ако направиш онова, ще стани онова. Ти си творецът и ти решаваш.”

Така всеки получава това, което причинява. И каквото и да получи, той сам го е причинил, независимо чрез кого се случва това. Другият е винаги само пратеникът на съдбата.

Който днес посее една мисъл, утре ще пожъне делата й, в други ден тя вече ще се превърнала в навик, по този начин в негов характер и в крайна сметка в негова съдба. И все пак ни е дадена свободата на избора, какво искаме да сътворим. Законът за съдбата само ни изправя пред последствията от нашите действия.

Ето защо законът за съдбата не ограничава свободата на отделния човек. Всеки свободно може да определи, какво иска да посее. Но ще трябва да пожъне това, което е посял. Това, което хората наричат съдба, при вглеждане по-отблизо не е нищо друго освен творение. Начинът, по който съдбата се проявява, показва как е мислил, какво е чувствал и как е постъпвал автора на творението. Всяка мисъл така привлича според закона за резонанса сходни на нея енергии и по този начин засилва самата себе си. Това важи както за положителни, така и за отрицателни сфери на действие.

Законът за съдбата ни сблъсква често с действителността, че всяко случващо се нещо на този свят почива на принципа на причината и следствието: „Ще пожънем това, което сме посели. И което пожънем, това и трябва да сме посели.” По този начин законът за съдбата се явява аспект на закона за хармонията, който се грижи за това, един полюс да намира винаги своя противоположен полюс, за да може по този начин те да се неутрализират. Степента на нашите радости и страдания винаги съответства точно на размера на причините, които залагаме.

Тази верига от причини и следствия не започва нито с раждането, нито завършва със смъртта. Тя свързва в едно цяло отделните въплъщавания и ги обединява, придавайки им смисъл. В този живот вече създаваме условията за нашия следващ живот и можем съзнателно да определим, каква съдба искаме да ни очаква в следващия живот. Така може да се обясни факта, че като се раждаме не идваме от нищото, а носим със себе си нашата насъбрана и натрупана съдба и нашия характер. Този факт обяснява това, че едно дете може да носи със себе си в следващ живот вродена болест или друга някаква обремененост. Никой не започва от абсолютната нула. Понасяме последствията от нашето предишно поведение – както и положителните така и отрицателните.

Някои от нас трябва да се разделят с обичани от тях картини.

Бог не възнаграждава добродетелта и не наказва греха – грехът бива „наказан” само от греха. Думата за грях в немския език произлиза от стара немска дума, която е значела раздяла, отделяне. Веднага след като престанем да спазваме определения ред, сме отделени от хармонията на единството с първопричината на живота и по този начин извършваме грях. В тази раздяла се състои цялото наказание.

Сам съм причинил това наказание и само аз мога да сложа край на отделянето. Бог никога не се отвръща от нас, чедата си; ние сме тези, които злоупотребяват със свободата си. Но можем по всяко време да се завърнем в хармонията на единството. По този начин всяко действие, което доближава човека до хармонията - и по този начин до Бога - е добро действие.

Всичко което го отдалечава от Бога - и по този начин от хармонията - е отрицателно.