Отговорност

Тя е едно от най-погрешно схващаните понятия в съвременната психология. Ако ние дори само намекнем, че може би хората имат по-голям дял в причиняването, допускането и съдействието за развитие на нещата, които им се случват, отколкото обикновено си мислят, някои веднага ще застанат нащрек в самоотбрана: „Искате да кажете, че грешката е моя, така ли? Това ли се опитвате да ни кажете?"

Не, не се опитваме да кажем това на когото и да било. В тъмната страна на отговорността е грешката, вината. Но да се отъждествява вината с отговорността, е неточно и неправилно. Като че ли даваме чук някому, а той вместо да го използва за окачване на картини, разбива с него рамки. Тогава ни казват: „Защо ли дадохте този проклет чук?" Той не е бил използван така, както очаквахме.

Добрата страна на отговорността е в осъзнаването на един прост факт — ние сме далеч по-силни, отколкото обикновено си даваме сметка. Ако можем да видим например, че имаме дял в причиняването и развитието на нещо в живота ни, което съвсем не ни харесва — дори на опасна болест, ние също така ще можем и да разберем как да се отървем от нея.

Огледайте се за нещата, от които се чувствате щастливи — хората, предметите, наученото от вас, всичко, което сте направили. Разбирате, че имате принос за всичко това — че сте причинили, допуснали сте да се случи и сте съдействали за развитието на доброто в живота ви. А сега нека да разгледаме тези три момента поотделно.

Причиняване. Видяхте го, харесахте го и го взехте. Може би, след като се сдобихте с това нещо, то престана да ви харесва чак толкова много, но въпреки всичко вие го взехте и то е ваша придобивка. Ако видите, да кажем, репродукция на Пикасо и я искате за хола си — вие я виждате, купувате я и я окачвате на стената в хола си. Вие сте причината.

Съдействие. Тук вие сте съпричинител. Още някой или още нещо е било включено в процеса и вие заедно сте го предизвикали, но би могло нищо да не се случи, ако не сте били изложени на външно влияние. Един приятел има картина на Пикасо в хола си и ви предлага да ви я продаде. Казвате си: „Много добре. Ще я купя." Историята приключва и репродукцията виси, окачена във вашия хол.

Допускане. При тази ситуация вие бихте могли да извикате „Стоп" или по-рано да направите нещо, за да я избегнете, но не го направихте. Същият приятел ви подарява репродукция на Пикасо за рождения ви ден. Мислите си, че не е лошо, но не е това, което вие бихте избрали за вашия хол. Но това празно място на стената наистина зее от месеци насам. Не можете да кажете, че картината не ви харесва, защото не е съвсем така. От друга страна, по този начин можете да нараните чувствата на приятеля си. Не можете и да кажете, че нямате място къде да я окачите, защото очевидно и това не е вярно. И така, придружен от престорени възклицания на възхищение, Пикасо е окачен във вашия хол. А с времето картината започва да ви харесва.

Ако се вгледате във всичко, което харесвате в живота си, ще откриете, че вие имате нещо общо с това, което се е случило, дори само с пасивното позволение то да се случи.

А сега разгледайте онези неща в живота ви, които не ви харесват. Първо, започнете наистина с дребните неща. Не почвайте веднага с най-големите трагедии. Това е един от най-добрите начини да се отхвърли нова идея, без да се изследва напълно: приложете я към най- предизвикателната ситуация, за която можете да се сетите, и вижте дали издържа на проверката. Вероятно не. Сякаш току-що сме започнали да се занимаваме с математика и изведнъж ни дават задача по тригонометрия: „Ха сега да видим дали с помощта на математиката ти можеш да решиш това." По-нататък сигурно ще можем, но в момента ние сме на 9-6 = 3.

И така, почнете с картините на стената, които не ви харесват. Как се появиха и защо още са там? Вие вероятно участвахте до известна степен в появата им — т.е. позволихте или съдействахте за това. Ако това наистина е вашият апартамент и ако картините останат да висят в него още пет минути отсега нататък, значи вие позволявате те да си останат на мястото.

При всички подобни случаи ние се правим едва ли не на жертва. Нямали сме нищо общо с това. Не сме го искали. Просто така се е случило. Това всъщност е добра дефиниция за жертва: човек, на когото животът се случва. Както беше казал някой: „В света има три вида хора — първите карат живота да се движи, на вторите животът се случва, а третите възкликват в почуда: „Какво стана?" Жертвите попадат (след като се подхлъзнат на бананова кора) в последните две категории.

Да си жертва, може да се превърне в навик — а също така и в източник на най-забавни вицове. Повечето изтъкнати комици си вадят хляба с такава роля. Комедиите, аплодирани до „бис", обикновено са низ от истории за жертви. Родни Дангърфийлд спечели невероятен успех с разказите си за това, колко малко уважение му се засвидетелства.

Историите за човека жертва са забавни — въпреки че на самия него едва ли ще му е до смях.

Ето някои истории за хора жертви, взети от застрахователни протоколи:

„Прибирайки се вкъщи, влязох с колата си в двора на чужда къща и се ударих в дърво, каквото аз нямам."

„Този човек бе из целия път. На няколко пъти трябваше да отбивам, преди да го ударя."

„Докато се опитвах да убия една муха, ударих колата в телефонен стълб."

„Карал съм четиридесет години, преди да заспя на кормилото и да катастрофирам."

„Тъй като внимавах да избегна удар по бронята на колата отпред, ударих пешеходец."

 „Една невидима кола се появи най-неочаквано, удари се в моята и изчезна."

„Косвената причина за тази катастрофа бе един дребен човек в малка кола, но с голяма уста."

„Телефонният стълб се приближаваше. Опитвах се да отбия, но в този момент се ударих отпред."

„Пешеходецът нямаше никаква представа накъде да бяга, и ето — аз го прегазих."

„Отдръпнах се от тротоара, погледнах набързо тъща си и се втурнах към насипа."

Тези истории са смешни, разбира се. Но забележете, че в тях липсва каквато и да е отговорност. Може би именно затова са толкова смешни — спомняме си за несполучливите извинения, които в детството си сме измисляли. Разбира се, че „телефонният стълб се е приближавал".

Хубаво е да се разказват анекдоти за човека жертва, но когато започнем да им вярваме, тогава става лошо. В основата на тази ни убеденост лежат схващания като: „Не съм в състояние да упражнявам контрол над живота си", „Не мога да постигна нещата такива, както ги искам", „Не съм достоен да имам това, което желая."

Припомнете си нещо, което сега ви изглежда незначително, но от което сте се чувствали измъчван. Разкажете историята на себе си така, като че ли я разказвате на човек, който проявява съчувствие, с всичките горчиви подробности.

След това вижте дали не можете да намерите нещо в нея, за което да носите отговорност — дали не сте участвали, макар и слабо, в причиняването, допускането и съдействието за развитието на случилото се. Вероятно ще започнете да виждате дребни проблясъци като: „Е, ако бях направил това или ако по някакъв начин знаех, че трябва, това можеше да не се случи", или „Аз дори утежних положението като...", или „Можеше да тръгна половин час по-рано."